— Няма да допусна да ми диктува собствената ми секретарка — надменно заяви лорд Емсуърт.
Докато вървяха през обсипаната с лютичета поляна към кътчето, където се помещаваше самостоятелният апартамент на Императрицата, Гали оживяваше разходката с историята за момичето, което заявило на годеника си, че няма да допусне да му бъде диктувано, а станало стенографка, но лорд Емсуърт, който никога не слушаше истории, а рядко слушаше каквото и да било, продължи да обяснява защо намира Санди за такъв таралеж в гащите. Стигнаха до целта и се загледаха с полагаемото благоговение във впечатляващите контури на сребърната медалистка, когато някакъв глас ги поздрави, и като се обърнаха, забелязаха към тях да приближава висок и слаб младеж. На лорд Емсуърт той се стори напълно непознат, нищо, че се бяха срещали често, но Гали, който беше по-добър физиономист, го разконспирира като Типтън Плимсол и весело отвърна на поздрава му. Открай време беше привързан към Типтън и понякога стигаше в чувствата си дотам, че ако въпросният известен клуб още съществуваше, щеше с чиста съвест да го препоръча за членство в стария „Пеликан“.
— Типтън, кога пристигна? — попита той.
— Здравейте, господин Трипуд. Току-що. Здравейте, лорд Емсуърт. В къщата ми казаха, че вероятно ще ви намеря тук. Да знаете дали Ви е някъде наоколо?
Името не събуди нищо в паметта на лорд Емсуърт.
— Ви? Ви?
— Тя е в Лондон — обясни Гали.
— Виж ти. И кога очаквате да се върне?
— Не мога да ти кажа. Разбрах, че е отишла да си купува дрехи, тъй че едва ли ще я видиш скоро. Но нали аз съм тук? Добре ли пътува?
— Благодаря, страхотно.
— Изглеждаш в добра форма.
— Чувствам се превъзходно.
На лорд Емсуърт, който с гигантски напън на паметта най-сетне разпозна Типтън, му се стори, че за човек, току-що докаран до просешка тояга от загубите на борсата, е извънредно бодър и мислено го поздрави за присъствието на духа и стоицизма. Сети се за стихотворение от Киплинг, прочетено навремето от курата на едно селско празненство, което сестра му Констанс го беше принудила да посети, че ако можеш да направиш не-знам-си-какво и никога да не вършиш какво-беше-там, ще станеш мъж, синко или нещо подобно.
— Как беше кафето, Типтън? — обади се той.
— Кларънс, вземи се в ръце — сръга го Гали. — Говориш несвързано.
— Нищо подобно — ядоса се лорд Емсуърт. — Една нощ в Ню Йорк проведохме много интересен разговор по телефона и той ми каза, че се кани да изпие чаша кафе и да изяде парче сладкиш.
— А, да, спомням си — отвърна Типтън. — И като стана дума за това, дължа ви двайсет долара.
— Драги ми приятелю!
— Ще ви дам чек, като се върнем в къщата.
Лорд Емсуърт се ужаси.
— Не, не, и през ум да не ви минава. Просто ви отпуснах средства, които не можехте да си позволите. Да забравим тая работа. Типтън — обясни той на Гали — загуби всичките си пари на борсата.
Гали помрачня. Както вече споменахме, той харесваше Типтън и му желаеше доброто, а бидейки запознат с предразсъдъците на сестра си Хърмайъни относно бедните кандидати за ръката на дъщеря й, се опасяваше, че това сериозно ще се отрази на брачните му планове. Подобно на много други майки, и лейди Хърмайъни очакваше зетят да е с пълна кесия и щедро да допринася към семейния бюджет.
— Вярно ли е? — загрижено запита той.
Типтън весело се засмя.
— Не, разбира се. Опасявам се, че онази нощ по телефона в Ню Йорк съм подвел лорд Емсуърт. Никога не съм губил и петаче на борсата. Тогава исках двайсет долара, за да измъкна себе си и едно приятелче от кафеза. Някой ми беше задигнал портфейла и ме остави без пукната пара, а полицаят ми обясни, че може да се уреди пускане под гаранция, ако си издействам нужната сума. Така се сетих за лорд Емсуърт.
Просветление осени Гали, а заедно с него и подновеното усещане, че този младеж би бил точно свежата кръв, приветствана в „Пеликан“.
— А, значи са те закопчали?
— Нещо такова.
— За пиянство и буйство?
— Точно така.
— Ясно. — Вълна от носталгия заля Гали, когато мислите му се върнаха към времената, когато и той битуваше в Аркадия. — На младини все ме прибираха за п. и б. Особено след нощ, прекарана в старата „Гардения“. Със съжаление трябва да отбележа, че я събориха и на нейно място построиха баптистки параклис, представяш ли си? Там бях нещо като белязан. Юначагите се биеха за честта да ме изхвърлят на улицата и рядко се случваше един-двама жандарми да не ме дебнат отпред на улицата, силно скептични към претенциите ми за трезвеност. Тогава смятах деня за загубен, ако не се налагаше двама да ме завлекат в участъка, а трети отзад да ми носи шапката. Как са затворите в Ню Йорк? Често навестявах този велик град, но колкото и да е странно, нито веднъж не ме опандизиха. Предполагам, че са като нашите. Мястото, където не бива да те окошарват, е Париж. Там съответните заведения са лишени от всякакви домашни удобства. Спомням си веднъж след доста бурна сбирка в „Бал Булие“…