Когато двама приятели се срещат след дълга раздяла, по правило разговорът започва с взаимни въпроси за това как са старите Джота, Джаковци и Джимита, които са видели или не са виждали наскоро, но тъй като Типтън Плимсол и Уилфред Олсоп се бяха срещнали само веднъж и единственият им общ познат беше полицаят Гароуей, репликите, които можеха да обменят относно добруването на този градски служител със златно сърце, бяха съвсем недостатъчни за обхващането на тази встъпителна тема, та Типтън почти веднага пристъпи към същността, както обичаше да прави.
— Е, Уили — рече той, като хвана бика за рогата, — току-що си побъбрих с девицата Симънс. Направих й официално посещение.
На лицето на Уилфред се изписа дълбоко неодобрение. И преди се беше оплаквал от неуважителното слово на Типтън по отношение на обожаваното момиче. Това беше единственият му недостатък, но затова пък много сериозен.
— Би ли имал нещо против да не се изказваш за госпожица Симънс като за девица? — хладно отбеляза той.
— Извинявай. Грешка на езика. Трябваше да кажа, че разговарях с твоята праскова със сметана, и имам да ти съобщя преинтересни новини. Оказва се, че ти си мъжът на мечтите й.
— Какво!
— Тя ми го снесе. Стоиш издигнат на пиедестал в очите й. Всъщност не заяви, че е готова да умре за една розичка от косите ти, но определено ме остави с такова впечатление. Това, което заяви конкретно, беше, че ако й направиш предложение, ще се хвърли на врата ти. Не виждам какво повече можеш да желаеш.
Уилфред трепна, преглътна и запелтечи.
— Да не се шегуваш?
— Не, напълно съм сериозен, както впрочем беше и тя. От теб се иска само да отидеш при нея с влажна кърпа, да позабършеш част от калта по лицето й, да я притиснеш в обятията си, и готово.
Така предначертаната програма видимо допадна на Уилфред. Въпреки това той се поколеба.
— Да я притисна в обятията си?
— И да я целунеш. Естествено, след като първо я позачистиш. Има крещяща нужда от баня с много сапун и гореща вода.
Уилфред поклати глава.
— Не бих могъл.
— И защо?
— Нямам смелост.
Типтън бащински се усмихна.
— Същите думи казах и аз на момиче на име Прудънс Гарланд, когато ме увещаваше да направя предложение на Ви.
— За братовчедка ми Пру ли говориш?
— И тя ли ти е братовчедка? Май всички наоколо са ти братовчеди.
— Дъщеря е на леля ми Дора. Женена е за Бил Листър. Поддържат крайпътно заведение близо до Оксфорд.
— Да. Сещам се, че искаха да вложа пари в него, но аз развих скорост и изчезнах. Та когато се запознах с Ви, Пру гостуваше тук и един ден ме дръпна настрана и каза: „Влюбен сте във Ви, нали, господин Плимсол?“
— На което ти отговори?
— Не отговорих, защото в момента падах от една стена. Седяхме на стената на терасата и думите й така ме стреснаха, че се капичнах. Като се възстанових на мястото си, й казах, че съм, а тя отбеляза: „Тогава защо не й направите предложение“ — и точно като теб аз обясних, че не мога, защото не ми стиска. И знаеш ли какво ми предложи тя?
— Какво?
— Да отстраня с лекота тази пречка, като ударя едно, за отскок.
— И ти послуша ли я?
— Да, и това промени целия сценарий. Станах нов човек и подходих към проблема със съвсем различен дух.
— Превърнал си се във властен мъжкар?
— С пискюли и фанфари.
— И помоли Ви да се омъжи за теб?
— По-скоро й наредих.
— Какво точно й каза?
— Като встъпление ли? Доколкото си спомням — „Жено моя!“ Да, така беше. „Жено моя!“ За секунда се поколебах дали да не кажа: „Моя другарко в живота!“, но реших, че ще прозвучи твърде идейно. Но няма защо да се тревожиш за диалога. Това е страничен въпрос. Важният момент е притискането в прегръдките и целувките. Уили, ще ти кажа какво ще направя за теб. В жабката на колата ми има пълна манерка. Твоя е. Пъхни я в джоба си и пет минути преди сеанса я излочи. Ще останеш изненадан.
За секунда лицето на Уилфред Олсоп грейна, както вероятно е засиял поетът Щели, на когото толкова приличаше, когато е разбрал, че „леко сърце“ се римува с „писъмце“, не че наистина се римува и има далеч по-подходящи рими за одите. Но след това угасна. Прекара със съмнение пръст по брадичката си.
— Мога ли да рискувам?
— Няма никакъв риск? Чист скоч е.
— Мислех си за достопочтената Дафни Уинкуърт.
— Тя пък коя е?
— Директорка на училището, в което ще преподавам музика.
— Да, разбира се. Онази нощ в Ню Йорк ми спомена за това. Но откъде-накъде тя се появява на сцената?
— Гостува тук. Ще ме уволни тутакси, ако надуши, че пия. И макар набиването на основите на музиката в главите на тълпа оцъклени ученички да не е моят идеал за професионална реализация, работата е съпроводена със заплата. Смяташ ли, че трябва да рискувам?