Галахад в Бландингс

— А семейството не му е изпратило пари.

— Не, изпратили му достатъчно, за да си купи билет за Англия. Заминава вдругиден. Но леля му Хърмайъни заявила, че е крайно време да престане да се прави на глупак и да се захване с истинска работа, и му намерила такава. И знаете ли каква? Преподавател по музика в девическо училище. И това не е всичко. Жената, която ръководи училището, е яростна въздържателка и дори не поглежда към чашката. Това ще рече, че клетият стар Уили няма да може да близне и от най-светлата бира, освен през ваканциите.

— Е, погълнатото снощи ще му държи влага дълго време.

— Не се подиграйте, господин полицай, не се присмивайте — намръщи се Типтън. — Това е истинска трагедия. Уили е направо смазан и не се учудвам. В клуб „Търтеите“ в Лондон, където членувам, имаше един младеж, който веднъж се беше оставил да го подмамят да произнесе реч в девическо училище, и така и не можа да се възстанови след това. До ден днешен се разтреперва като лист само при вида на нещо с шапка, блейзър и плитки на гърба. Да преподаваш музика на глутница момичета ще е къде-къде по-страшно. Ще доближават глави и ще си шушукат. Ще се ръгат с лакти и ще се кискат. Нищо чудно да го замерват с хартиени топчета. А ще трябва да се възстановява от нечовешките изпитания само с лимонада и овесена вода. Но виждам, че се прозявате. Отегчавам ли ви?

Полицаят отрече. Обясни, че е бил дежурен цяла нощ и сега се радва да си побъбри с някого, за да убие времето.

— Добре — успокои се Типтън. — Да, мога да си представя колко скучно ви е тук, без да обелите зъб с жива душа. Да си полицай не е само цветя и рози.

— Ако знаеш колко си прав.

— И все пак си има и добрите страни.

— Назови ми три.

— Ами срещате се с интересни хора — бандити, касоразбивачи, търговци на наркотици, сексуални маниаци… Цялата гама от отрепки до милионери.

— Е, милионерите не се прескачат наоколо.

— Нима?

— Поне аз не съм виждал милионер да лежи тук.

— Тъй ли? Е, сега виждате. Разгледайте го добре.

Полицаят зина.

— Ти?

— Аз.

— Без майтап?

— Без никакъв майтап. Чувал ли си за магазините „Типтън“?

— Чу кой не е чувал? Жената само там пазарува.

— Можеш да й кажеш, като се прибереш, че тази нощ си бил домакин на собственика на контролния пакет акции в тях. Чичо ми Чет е основал магазините „Типтън“. Наскоро се спомина и аз наследих акциите му, на практика всичките. Червив съм с пари.

— Тогава защо не си платиш десетте долара и не се разкараш оттук?

— Какви десет долара?

— Ами гаранцията. На твое място отдавна да съм го сторил.

Горчив смях се изтръгна от Типтън — категорията смях, с който би се смяла попаднала в беда жаба, ако някой минувач я запита защо не се измъкне от блатото и не се премести да живее при по-добри условия.

— Не се и съмнявам — рече той. — Аз бих сторил същото, стига да ги имах. Ала не разполагам с никакви налични фондове. Не, не съм смазан от борсовия крах — може да съм глупак, но не съм чак толкова глупав, че да играя на борсата, но в момента съм без пукнат петак. На известен етап от снощните процедури някакво дете на неженени родители ми отмъкна портфейла и ме остави на сухо. Притежавам контролния пакет на най-големите супермаркети в страната с клонове във всеки град на Съединените щати. Собственик съм на ранчо на запад. Имам жилищен блок на Парк Авеню. Моя е дори известна музикална издателска къща в Лондон. Но не съм в състояние да се изтръгна от проклетата тъмница, защото нямам десет долара в джоба. Виждали ли сте по-голяма ирония на съдбата?

Полицаят заяви, че не е, но не видя и повод за отчаяние.

— Нямаш ли приятели?

— Купища.

— Ами защо не се обадиш на някой да дойде да ти помогне?

Типтън се изненада.

— Нима тук разрешават обаждания?

— Имаш право на един разговор.

— Такъв ли е законът?

— Такъв.

— Тогава… А, Уили, подремна ли си?

Уилфред Олсоп се надигна, премигна няколко пъти, простена, разтърси се от глава до пети и се присъедини към компанията. Изглеждаше в малко по-добра форма, отколкото при предишното си възкресение. Приликата му с престоял дни наред във водата труп все още биеше на очи, но беше станал по-весел труп — труп, зърнал светлина в тунела.

— О, Типи — възрадва се той, — реших, че ще ти е интересно да научиш, че няма да умра. Чувствам се малко по-добре.

— Браво, това се иска.

— Не много по-добре, но все пак е нещо. Тъй че забрави за табакерата. С кого говориш? Не го виждам много ясно, но май е полицай?

— Точно така.

— Смяташ ли, че може да ни каже как да се измъкнем оттук?