— Никога няма да стигнеш до първа база, ако рискуваш. Кога смяташ да посетиш госпожица Симънс?
— Канех се утре сутринта.
— Ще й кажа да те чака.
— Въпреки че още съм притеснен заради мама Уинкуърт.
— Спокойно. Ще се погрижа да не се навърта наоколо. Ще я намеря и ще я ангажирам в оживен разговор.
— Типи, ти си истински приятел.
— Обичам да помагам. Значи решено. Да преговорим ли сценария, за да сме сигурни, че си разбрал всичко?
— Няма да е зле.
— Отиваш.
— Отивам.
— Притискаш в прегръдките.
— Притискам в прегръдките.
— Целуваш.
— Целувам.
— И казваш: „Жено моя!“ Лесно е като да паднеш от пън. Не можеш да сбъркаш.
Седма глава
1.
Никога не е приятно за едно момиче да открие, че го следят, а ако толкова се налага да го следят, при всяко положение би предпочело това да не се върши от мъжа, нарекъл го риж инат. Санди, докато минаваше през парадния вход на замъка при връщането си от Маркет Бландингс, трепереше от негодувание, възмущение и ред други сродни и еднакво неприятни чувства. Усещаше също, че нещо я задушава. Видът на Сам Багшот на място, където не се очакваше да се появи никакъв Сам Багшот, й секна дъха и тя още се мъчеше да си го възвърне.
Парадният вход водеше към просторен вестибюл и когато влезе в него, в другия му край се появи лакей. Той носеше навито червено въже, което закачи на пръстен в стената. Отнесе го до отсрещната стена и го закачи и там. След това постави на видно място две табелки с лаконични надписи. Едната настояваше:
а другата:
След това отупа ръце от прахта и отстъпи назад с вида на човек, свършил работата си за деня.
Изненадата от тези странни действия за миг накара Санди да забрави Сам и досадната му прилепчивост. По-късно щеше да се върне към тях, но междувременно искаше да разбере какво става. Лакеят, когато му зададе този въпрос, се усмихна с бащинската усмивка на експерт, осветляващ новак.
— Ден за посетители, госпожице.
— Днес ли е?
— Не, госпожице, утре. Отваряме замъка за посетители всеки четвъртък. Господин Бийч ги развежда.
— Много народ ли идва?
— В тази жега налитат като мухи. Миналата седмица имахме три автобуса и девическо училище.
— Аз пристигнах в петък, та съм ги изпуснала.
— Блазе ви — каза лакеят и погледът му потъмня. Изглежда, си припомни някои ужаси от миналото. — Томас, вържи здраво въжето — обърна се той към втори лакей, който се появи с табелка с надпис:
— Миналия четвъртък двама безсрамници прескочиха въжето и седнаха на тази решетка на камината, без да им мигне окото.
Внезапна тревожна мисъл връхлетя Санди като удар. Едва сега фразата „Замъкът е отворен за посетители“ й направи нужното впечатление.
— Всеки ли може да дойде в Деня за посетители?
— Всеки, който разполага с половин крона, госпожице — отвърна лакеят и отново дръпна въжето.
На лицето на Санди се изписа замислено изражение, докато вървеше към библиотеката, която смяташе основно да изчисти и подреди. И действително имаше храна за мисълта. Без съмнение Гали бе уведомил Сам за Деня за посетителите и доколкото го познаваше, положително беше подчертал дебело великолепната възможност, която този ден разкриваше за проникване в замъка. А веднъж влязъл в замъка, Сам, каквато лепка си беше, щеше неизбежно да се види с нея. Можеше да се въздържи от пушенето, можеше да не пипа творенията на изкуството, но тя беше абсолютно сигурна, че няма да стои в редица. Трябваше нещо повече от обикновен иконом и двама лакеи, за да му попречат да претършува замъка, докато я намери.
А мисълта, че ще я намери, я накара да потръпне от отвращение. Не желаеше да го вижда дори от разстояние. Единственото, което искаше от него, беше да остане извън обсега на живота й. Не криеше от себе си, че отсъствието му я оставяше с огромна празнина в сърцето, подобно на изкопа за основите на небостъргач, но какво да се прави. Времето евентуално щеше да я запълни, а ако ли не, тя винаги щеше да е по-добре без мъж, нарекъл я с такива думи, както направи той по време на последната им среща.
Стигна до библиотеката и продължи работата си, но я вършеше разсеяно. Бършеше прахта от книгите, подреждаше книжата, но мислите й бяха другаде. Умът й беше съсредоточен върху проблема как да избегне тази неприемлива среща. Решението й хрумна, когато извади от кофата за въглищата писмо, адресирано до работодателя й, което кой знае как бе намерило покой там, и забърза към кабинета му.