Влизането й стресна лорд Емсуърт. Взря се в нея с бързо пробудена тревога. Приличаше му на момиче, дошло да донесе още писма, нуждаещи се от незабавен отговор. Ако не го лъжеха очите, в ръката си държеше точно такова. Опасяваше се от най-лошото и когато тя заговори, думите й прозвучаха като музика в ушите му.
— Лорд Емсуърт — започна тя, — дали не бихте ме освободили за ден-два? Баща ми е тежко болен.
Това би учудило доста старите й приятели Гали и Типтън Плимсол, които добре знаеха, че покойния Ърнест Календър беше напуснал живота й, преди тя да навърши осем годинки, но лорд Емсуърт, лишен от тази информация, съчувствено зацъка с език.
— Съжалявам — рече той. — Лоша работа. Да.
— Ще бъде ли възможно да отсъствам няколко дни?
— Естествено, естествено, естествено, естествено — отвърна лорд Емсуърт може би с несъразмерно по-голям ентусиазъм, отколкото бе редно за случая. — Отсъствайте колко искате. Зет ми, полковник Уедж, днес следобед ще хваща някакъв влак за Съсекс или някъде там. Можете да отидете заедно до Маркет Бландингс с колата. Отлична идея. Да, да, тъй, тъй.
— Много ви благодаря.
— Няма за какво, няма за какво.
— Ще отида да си стегна багажа. О, между другото намерих това писмо в кофата за въглища в библиотеката. Мисля, че веднага трябва да му отговорите.
Лорд Емсуърт мрачно изгледа писмото. Каза си, че така си е и мислил. Ако беше по-поетична натура, би си рекъл: „Щом влезе Санди Календър, могат ли писмата, нуждаещи се от незабавен отговор, да не я последват?“
2.
Като се върна в къщата, Гали се отправи в пушалнята и започна да прелиства илюстрираните седмичници. Но страниците им, пълни най-вече с младоженки от висшето общество, наподобяващо гангстерски фамилии и обичайните англосаксонски грозилища, които не пропускат ловен бал, не успяха да го грабнат, та му хрумна, че един разговор с човека, с когото обожаваше да си бъбри, би бил доста по-забавен, и тръгна към кабинета на лорд Емсуърт. Тъкмо стигна до вратата, когато лорд Емсуърт изхвръкна отвътре като кукувица от часовник.
— О, Галахад — задъха се той. — Тъкмо теб търсех.
За учудване на Гали, напук на факта, че замъкът Бландингс напоследък бе толкова пренаселен, лордът изглеждаше в отлично настроение. Когато отиваха към кочината, беше сприхав и раздразнителен, а когато говореше за сегашната си секретарка, направо се давеше в самосъжаление, ала сега беше не просто весел, а направо сияйно весел.
— Галахад — извика той слънчево, сякаш на този свят не съществуваха лейди Хърмайъни, полковник Уедж, достопочтената Дафни Уинкуърт, малкият Хъксли Уинкуърт и Санди Календър, — случи се нещо прекрасно. Никога в живота си не съм бил тъй доволен.
— Само не ми казвай, че си удостоен с титлата „Дама“.
— Ъ? Не, доколкото знам, не. Ти сам каза, че подобно нещо е твърде малко вероятно. Нали си ме чувал да говоря за Огъстъс Уипъл?
— Онзи, чиято книга непрекъснато четеш? Как се казваше, „Пратете ме при свинете“?
— „Грижи за свинята“.
— Точно така. Доколкото знам, в Бостън е забранена5.
— Ъ?
— Няма значение. Та какво за Огъстъс Уипъл?
— Госпожица Календър току-що намери писмо от него.
— В кошчето за боклук?
— Не, всъщност в кофата за въглища в библиотеката, колкото и странно да звучи. Не мога да си представя как се е озовало там.
— Шерлок Холмс е държал тютюна си в персийски чехъл.
— Не съм виждал персийски чехъл.
— Нито пък аз и това е моята скрита мъка. Та кажи ми за писмото от татко Уипъл. Да не иска интервю от Императрицата?
— Иска да дойде да я види. Пише, че толкова е слушал за нея, че би искал да я снима. Писал е от клуб „Атенеум“6.
— Онази морга? — възмути се Гали, който нямаше добро мнение за „Атенеум“. Там нямаше нито един епископ или министър, когото би завел в стария „Пеликан“ и представил на Башам Тапата и Стръгълс Говедото. Може да не беше справедлив към институцията, но се съмняваше, че измежду членовете й дори един-едничък би бил способен да замери електрическия вентилатор с рохко яйце или да натроши пианото в събота вечер. — Веднъж обядвах там с него.
Лорд Емсуърт смаяно ахна.
— Да не искаш да кажеш, че познаваш Огъстъс Уипъл?
— Ами да, срещали сме се.
— Защо не си ми го казал?
— Просто не е станало дума. Това беше, когато се канех да пиша мемоарите си. Трябваха ми някои факти от първа ръка за негов чичо, на когото след осемдесетата годишнина му поникнали нови зъби, с които чупел бразилски орехи. Не беше лош човек. Уипъл, имам предвид, не чичото, който почина на осемдесет и две години от задавяне с бразилски орех. Ще го поканиш ли в замъка?
5
В пуританска Нова Англия с център Бостън често са били забранявани от морални съображения най-безобидни книги. — Б. пр.