— Трябва да изясним въпроса. Ти се втурна да я гониш?
— Да.
— С часовника в джоба?
— Да.
— А полицаят те последва с намерението да те закопчае?
— Да.
— И ти го мацна?
— Да.
— Сега всичко ми се изясни. Ти си белязан. Не можеш да се върнеш в „Гербът на Емсуърт“.
— И аз така мисля.
— Само да си покажеш носа там, и ще нощуваш в ареста. Ръката на закона ще те сграбчи, преди да си го помолил да не противоконституционствувателствува. Имаш нужда от скривалище и с радост ще научиш, че мога да ти го осигуря.
Сам видимо се задруса.
— Можеш ли?
— За щастие, да. През следващите няколко дни, докато шумотевицата поутихне, ще трябва да дойдеш в замъка.
— Какво!
— Чу ме добре.
— А не ми ли каза, че ти е забранено да каниш хора?
— Така е. Но ще дойдеш по покана на брат ми Кларънс, не по моя. В този момент той нарежда на васалите и крепостните си да извадят червеното килимче от мазето и да го изтупат, за да е готово за пристигането ти. Но аз забравих, че не си в течение на най-новите развития. Току-що срещнах Кларънс, който грееше в усмивка. Тук трябва да спомена, че любимото му четиво е една книга за свине от човек на име Уипъл. Той непрекъснато се рови в нея и вкусва от златните й слова като че ли са листа на артишок. Допускам дори, че я знае наизуст. Дотук ясно ли е?
— Не. Не разбирам…
— Накъде бия? Скоро ще включиш. Да продължа ли?
— Давай.
— Като го разпитах, научих, че младата Санди Календър е открила писмо от въпросния Уипъл с молба да намине и да хвърли едно око на Императрицата на Бландингс. Можеш да си представиш как реагира Кларънс. Започна да ръси рози от шапката си и да танцува кан-кан из замъка. Чашата ми прелива, каза той и ми връчи телеграма, която да изпратя на Уипъл с настояването да си опакова четката за зъби и да хукне насам. Дава му да разбере, че замъкът Бландингс е негов, докато желае да стои тук. Започваш ли да разбираш?
— Не.
— Не ти ли става ясно как това решава дребните ти затруднения и прави пътя ти гладък?
— Не.
— Хм. Баща ти отдавна да е включил. От теб се иска само да застанеш на прага, да заявиш „Ехо, аз съм Уипъл“ и ще те посрещнат като желан зет. След което докопваш младата Санди и я караш да види светлината. Какво щастие, че Уипъл си е втълпил да пише на Кларънс точно сега. Провидение, казвам аз. Човек се чувства някак си защитен.
Беше избрал лош момент да направи предложението на Сам, защото той тъкмо се освежаваше с помощта на халба бира. Едва след като се задави и трябваше продължително време да се бори за глътка въздух и да бъде тупан по гърба, успя да проговори. А когато го направи, в гласа му прозвуча пълно неверие.
— Ти си луд! А какво ще стане, когато се изтърси Уипъл?
— Няма да се изтърси.
— Нали ще получи телеграмата?
— Няма да я получи. Ще получи извинение, струващо цял шилинг, че не можем да го приемем в замъка, тъй като в момента Кларънс е на легло с дребна шарка. Изпратих я, преди да тръгна.
— Ами ако в замъка някой ме познае?
— Няма. Не си въобразявай, че не съм помислил за това. Никога не си се виждал със сестра ми Хърмайъни, със съпруга и или с достопочтената Дафни Уинкуърт, а сам ми обясни, че Типтън Плимсол не те знае как изглеждаш. Нямаш причини за безпокойство.
— А Санди?
Гали бе шокиран.
— Мило момиче като Санди няма и да помисли да те издаде. Не твърдя, че няма да се разрита като муле, щом разбере как сме я изиграли, но устните й ще останат запечатани. Не, не виждам никаква пречка пред тази схема.
— Не мога. Няма да го направя и за хиляда лири. Самата мисъл за това кара пръстите на краката ми да се сгърчват. Ще прекарам нощта в тази кръчма и след като утре се видя със Санди, ще се върна в Лондон.
Гали въздъхна.
— Нещо става с това младо поколение — поклати глава той. — Човек го забелязва навсякъде. Никаква дързост, никаква предприемчивост, нищо от напредничавия дух. Всеки член на старата тайфа моментално би подскочил от радост пред възможността да се заеме с такава задача. Няма ли да премислиш?
— Не.
— Ще бъдеш под един покрив с любимото момиче.
— За около пет минути. Виждам как в края на този период лейди не-знам-коя-си, която ти сам описа като сграбчваща хората за дъната на панталоните, влиза в ролята си. Не, обичам да се вслушвам в съветите, когато са приложими, но всичко си има граница.
— Ами ако онова ченге те открие тук и те арестува?
— Признавам, че ще е крайно неприятно.
— Тогава?
— Предпочитам ареста пред това да се изправя пред лорд Емсуърт, да го погледна в очите и да заявя: „Ехо, аз съм Уипъл.“
Гали примирено сви рамене, както би направил Наполеон, ако бе дал команда на армията си да нападне, а тя му отвърнеше, че не е на кеф.