— Е, добре — рече той, — щом не искаш, няма. Но продължавам да намирам възраженията ти за дребнави. Тогава ще трябва да се върнеш към изпълнението на програмата за Деня за посетителите.
4.
Колата, която трябваше да закара полковник Уедж на гарата на Маркет Бландингс и да го отправи към първата отсечка от пътуването му в Уърстършир, стоеше пред парадния вход на замъка с шофьора Ваулс зад волана. Намираше се високо в класацията на колите, но бледнееше до незначителност, сравнена с ненадминатия ролс, паркиран малко по-нагоре на алеята. Полковник Уедж излезе от къщата и изгледа натруфената кола с почтително възхищение.
— Ваулс, чия е тази кола? — запита той.
— Принадлежи на господин Плимсол, сър.
Полковник Уедж не схвана.
— На господин Плимсол?
— Да, сър. Господинът току-що пристигна.
Полковникът остана озадачен. След чутото за финансовото състояние на Типтън бе очаквал да пристигне на летни кънки. Както стоеше и мигаше на парцали, опитвайки се да осмисли информацията, от къщата се появи самият Типтън с продълговат предмет в ръка, който приличаше на кутия за бижута, каквато си и беше.
— А, ето ви и вас, полковник — рече той. — Търсих ви навсякъде. Исках да ви покажа огърлицата, която купих в Лондон за Ви. Надявах се да й я дам веднага след пристигането си, но, по дяволите, казаха ми, че я няма. Много съм разочарован. — Той отвори кутията. — Мисля, че ще я хареса, а вие как смятате? — отбеляза той, добре запознат със слабостта на любимата си към бижутата. Вероника Уедж беше от момичетата, които се чувстват голи, ако не са отрупани със скъпоценни камъни. Целта на живота й беше максимално приближаване до коледната елха.
Полковник Уедж не отговори веднага, тъй като при вида на огърлицата го налегна странно затруднение да поеме дъх. Не беше специалист по бижута, но беше готов да се обзаложи, че продавачът й я беше разменил срещу тлъста пачка.
— Ама… — започна той и млъкна, несигурен как да се изрази. Не можеш направо да запиташ годеника на дъщеря си как е с банковата сметка. Всъщност можеш, но рискуваш да предизвикаш повдигнати вежди и хладен поглед. — Драги ми приятелю, можете ли да си я позволите? — заинтересува се той, уверен, че е намерил деликатен начин да пристъпи към проблема.
Типтън се смая. Беше богат достатъчно дълго време, за да свикне с факта, че хората приемат разточителността му за нещо естествено.
— Но разбира се — отвърна той. — Струва само осем хиляди лири. Направиха ми малка отстъпка, защото платих в брой.
В началото на това повествование вече споменахме, че замъкът Бландингс беше солидна постройка, масивна сграда, без никаква склонност да се люлее на основите си, но на полковник Уедж при тези думи му се стори, че се държи като танцьорка на кючек, на каквито се беше нагледал като нисш офицер в Кайро. Същите невъздържани кълчения и гюбеци. Макар да не беше гигант на мисълта, все пак съумя да съобрази, че семейство Уедж е извършило небивала глупост с прибързаното си лишаване от зет, който се разкарва с кола за пет хиляди гвинеи и плаща осем хиляди лири за огърлици, без да му трепне окото. Накратко, бяха повторили гафа на знаменития индианец, захвърлил бисер, струващ повече от богатството на цялото му племе. Писмото на Вероника, развалящо годежа, сигурно вече пътуваше към замъка и мисълта какво щеше да стане, когато Типтън го отвори и прочете, накара полковник Уедж да се почувства и да изглежда като прясно ритнат в слънчевото сплитане.
— Зле ли ви е, полковник? — загрижено попита Типтън.
— Пристъп на старата ми малария — едва смогна да измънка полковникът.
— Често ли ги получавате?
— Доста. Връхлитат ме внезапно.
— Кофти работа. Неприятна болест.
— Тъй, тъй — рече полковник Уедж, без да знае, че нарушава авторските права на лорд Емсуърт.
Оставаше плахата надежда, че писмото, ако беше написано, още не е пуснато и той обмисляше тази надежда с най-топли чувства, когато Уилфред Олсоп се появи горе на стълбата.
— Чичо Егбърт, на телефона — извика той. — Леля Хърмайни те търси. — Малко куршуми са се стрелвали по-бързо от полковник Уедж, устремил се към телефона.
— Здравей, скъпа — изпъхтя той, като стигна до него и грабна слушалката.
— Егбърт, пристигам вдругиден. Предполагам, че дотогава ще си тръгнал за Уърстършир.
— Тръгвам днес следобед.
— Не се бави повече от необходимото.
— Няма. Какво стана с писмото?
— С писмото ли?
— Онова, което трябваше да накараш Вероника да напише.
— А, това ли? Защо се тревожиш за такива неща? Знаеш колко разсъдливо момиче е Вероника. Веднага разбра, че това е единственото нещо, което може да направи.