— Искаш да кажеш, че го е написала?
— Разбира се. Току-що го пуснах. Какво каза, Егбърт?
Полковник Уедж не беше проговорил. Звукът, за който стана дума, беше просто глухият му стон край смъртното ложе на надеждата. Тя, надеждата, открай време си беше дребничка и болнава, очевидно несъздадена за този свят, а при тези четири думи тихичко изохка и издъхна.
— Нищо — рече той. — Нищо. Просто се изкашлях.
Поколеба се дали да съобщи лошата новина и реши да си затрае. Имаше достатъчно време скъпата му женица да научи страшната истина при завръщането си в замъка. Нека поживее щастливо още един ден.
— Е, трябва да тръгвам — проговори той. — Ваулс чака. Кога смяташ, че ще пристигне писмото?
— Предполагам, утре сутринта. Защо?
— Просто се чудех.
— Типтън ще го завари, като пристигне.
— Той вече пристигна.
— Така ли? Клетият, изглежда ли съсипан?
Лицето на Типтън, ухилено до пръсване над огърлицата, изплува пред очите на полковник Уедж.
— Не — отвърна той. — Ни най-малко.
— Храбро момче. Надявам се писмото да не го разстрои прекалено много.
— Аз също — въздъхна полковникът. — Аз също.
Случаен минувач, забелязал го при раздялата му с телефона, вероятно не би заподозрял, че току-що приключилият разговор е бил от такова огромно значение, защото нищо в поведението му не подсказваше какъв тежък удар е понесъл. Гръбнакът му беше изопнат, носът — навирен, а мустаците — щръкнали. Там, където Отело с далеч по-несъществена мъка на сърцето бе допуснал сведените му очи да ронят сълзи, бързоструйни като каучука на дърво арабско, той запази похвално външно спокойствие. Британската армия добре възпитава синовете си.
Въпреки това в ума му се вихреше смерч и единствената що-годе свързана мисъл бе горчивото разкаяние, че изобщо се е оставил да бъде подведен да повярва в каквото и да било изявление на шурея си Кларънс. Твърде лекомислено бе забравил урока, който на бърза ръка научаваше всеки, влязъл в съприкосновение с Деветия граф Емсуърт: нищо казано от него не биваше да бъде приемано за чиста монета. Правилото за оцеляване беше да се пуска покрай ушите всичко, произнесено от него.
Когато стигна до парадния вход, още хранеше нехристиянски мисли по отношение на роднината си по сватовство. Типтън беше изчезнал, но мястото му бе заето от Гали. Разговаряше с Ваулс и, изглежда, му разказваше някаква хумористична история, тъй като, макар шофьорът да не се усмихваше, тъй като шофьорската гилдия го забранява, мустаците му определено потръпваха.
— А, Егбърт — рече Гали. — Тръгваш ли?
При вида му нещо сякаш избухна като снаряд в главата на полковник Уедж. Беше вдъхновение.
— Галахад, мога ли да разменя две думи с теб? — попита той.
— Думай — отвърна Гали.
Полковник Уедж не възнамеряваше да прави Ваулс свидетел на разговора, въпреки че видя как същият наостри уши, готов да стане доверено лице. Затова дръпна Гали към място, където и най-клепоухият шофьор, тръпнещ от нетърпение да попълни мемоарите си, не би чул нищо. Осигурил по този начин усамотение, той подхвана повествованието си.
Излагаше го добре. В началото може би прояви склонност да се отплесва от съществената част, за да се впусне в сурова критика по отношение на лорд Емсуърт, но скоро преодоля тази тенденция и изложи тъй ясно пред Гали фактите, че последният без затруднение ги схвана и осъзна запечеността на положението.
Нямаше нужда от ясновидец, за да предвиди какво щеше да стане, когато Типтън прочетеше писмото. Първо, очевидно щеше да е поиска обяснение от Вероника, а човек лесно можеше да се досети какво щеше да съдържа обяснението на Вероника — най-тъпата блондинка в Шропшир и околните графства. „Ама, Типи, аз разбрах, че си загубил парите си“, щеше да каже тя, въртейки хубавите си очи, и всичко щеше да свърши с изключение на връщането на подаръците, разпускането на шаферките, отказа от услугите на фирмата-доставчик за сватбата и съобщаването на епископа и подчиненото му духовенство, че ще трябва да си търсят работа другаде. Сватбените камбани нямаше да бият и билетът от залагането на Сам щеше да се превърне в излишна бумажка, ненужна на звяр или човек. Малко е да се каже, че Гали бе сломен. В тревогата си дори свали монокъла и започна да го лъска — нещо, което правеше само в моменти на крайно смущение.
— Егбърт — започна той, — това писмо не бива да попада в ръцете на Типтън.
— Четеш ми дословно мислите — отвърна полковник Уедж. — Именно затова исках да ти предложа да го прихванеш. Разбираш ли — забързано заобяснява той, — не мога да го направя сам, защото няма да съм тук. Трябва да посетя кръстницата си.