— Не можеш ли да я пропуснеш?
— Никога няма да ми го прости.
— Тогава, разбира се, с удоволствие ще предоставя услугите си на твое разположение.
За двайсет и петте години, през които полковник Егбърт Уедж беше женен за сестрата на лорд Емсуърт Хърмайъни, голяма част от приказките на жена му бяха посветени на моралните и духовните недъзи на брат й Галахад, но тя така и не успя да разклати убеждението му (никога неизразено гласно), че Гали е солта на земята. Открай време беше привързан към него и никога повече, отколкото в този момент.
— Божичко, какво облекчение! Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита той, въпреки че сам не знаеше защо зададе този въпрос. Щом добрият стар Гали кажеше, че ще прихване някое писмо, все едно, че писмото вече е прихванато. — Ще трябва да станеш в безбожен час.
Гали махна с ръка.
— Няма страшно. Щом чучулигите могат, мога и аз. Тъй че тръгвай и стой при кръстницата си с леко сърце. Трябва да потегляш, ако не искаш да изтървеш влака.
— Чакам онова момиче.
— Кое момиче?
— Секретарката на Кларънс. Баща й внезапно се разболял и се налага да отсъства няколко дни. А, ето я — възкликна полковник Уедж, когато Санди заслиза по стълбите. Лицето й беше мрачно, както и се полагаше на момиче, запътило се към болничното легло на любим родител.
— Надявам се, че не ви накарах да ме чакате, полковник.
— Не, не. Има много време.
— Гали, опасявам се, че ще пропусна Деня за посетителите.
— Да, разбрах. Съжалявам за баща ти.
— Благодаря, Гали. Знаех, че ще съжаляваш.
— Какво му е?
— Лекарите още не знаят. Не е ли най-добре да тръгваме, полковник?
— Да, тръгвай, Ваулс.
Колата отпраши. Гали продължи да чисти монокъла си, смръщен замислено.
Осма глава
1.
Нищо не помага за гладкото функциониране на нервната система повече от един сладкодумен и крайно убедителен, пиперливо-окуражителен разговор с верен приятел, поради което Уилфред Олсоп се събуди на следващата сутрин бълбукащ от ведър оптимизъм и воля за победа. „Жено моя“, мърмореше той под носа си, докато се бръснеше, „Жено моя“, повтаряше си наум над кафето и яйцата по време на закуска и по-късно, когато след час-два се приближи към кочината на Императрицата с манерката на Типтън в джоба. Едва когато стигна целта, го попари обезкуражаващото откритие, че не всичко може да протече по предначертания план. Кочината си беше там, Императрицата — също, но от Моника Симънс нямаше и помен. Не знаеше какви са задълженията на една свинарка, но каквито и да бяха, те я бяха запратили някъде другаде. За протокола трябва да отбележим, че тя беше долу при помпата в зеленчуковата градина и си миеше лицето. Момиче, което очаква прочувствена сцена с любимия мъж, естествено, иска да изглежда възможно най-привлекателно или поне минимално окаляно.
Ако има нещо, което да не пропуска да смачка духа на влюбения, това е пълната липса от полесражението на противниковата страна, без която всяко предложение за женитба някак увисва във въздуха, поради което не можем да скрием, че последвалата сценична пауза подейства чудно неблаготворно върху храбростта на Уилфред. Сияйното настроение, с което бе потеглил, бе попарено от слана. Усещаше как решимостта му се топи с всяка изминала секунда. За първи път през деня „Жено моя“ му се стори крайно глупаво обръщане към когото и да било и преди всичко към любимо момиче.
Налагаха се бързи действия. Беше сръбнал веднъж от манерката на Типтън с убеждението, че това ще е достатъчно, но сега му ставаше все по-ясно, че е наложително дръпването на още една мъжка глътка. Мина му през ума старата поговорка за капката катран в кацата с мед, в съчетание с другата — ако ще вършиш нещо, върши го като хората. Убеден, че е на прав път, надигна манерката и както се беше облегнал на перилата на кочината с отметната назад глава, забеляза с крайчеца на очите си, че на десетина метра от него нещо се движи и го разпозна като Хъксли, сина на достопочтената Дафни Уинкуърт, който, макар Уилфред да не го знаеше, беше дошъл да провери каква е вероятността да пусне Императрицата от кочината. Беше дете с целеустремена мисъл и желанието да види как ще действа свободната Императрица се бе превърнало в идея фикс.
Ако кажем, че Уилфред бе ужасен, няма да преувеличим. Хъксли, усети инстинктивно той, бе от момчетата, които казват всичко на мама. Да бъде спипан от Хъксли с манерка в ръка беше все едно да го открие лично достопочтената Дафни. Налагаше се бърза мисъл и той бързо се замисли. Протегна ръка зад гърба си и пусна манерката в кочината. Тя падна в тричавите смески на Императрицата и както установи Уилфред с бърз облекчен поглед, немедлено потъна в тях. Почувства се поободрен, макар и далеч не безгрижен, и се обърна да погледне детето, готов да отхвърли обвиненията му, ако такива се предявят, с твърдо отрицание. Цял живот се беше осланял на твърдото отрицание и до този момент то му бе служило предано.