Хъксли, подобно на Уилфред, вярваше в хващането на бика за рогата. Не беше момче, което да увърта. Каза без никакво лирично въведение:
— Видях те да пиеш!
— Нищо подобно.
— Видях те, видях те.
— Не, не си.
— Видях те. Дай да ти подуша дъха.
— Няма да ти разреша.
— Подозрително — отсече Хъксли. — Силно подозрително.
Настъпи пауза, през която от всяка пора на Уилфред бликаше пот. Хъксли възобнови разговора.
— Знаеш ли какво причинява алкохола на най-обикновения дъждовен червей?
— Не. Какво?
— Какво ли не — мрачно отвърна Хъксли. Помълча за секунда, сякаш размишляваше върху трагичния край на познатите му червеи. — Мама каза, че ще преподаваш музика в нейното училище — най-сетне поднови разговора той. — Вярно ли е?
— Да.
— Няма да й хареса, ако през цялото време смучеш.
— Не смуча през цялото време.
— На вещиците не им е разрешено да пият.
— На кои вещици?
— Даскалките. Наричам ги вещици.
— Защо не опиташ да ги наричаш дамите от персонала?
— Ха! — рече Хъксли, очевидно неодобряващ предложението. Засмя се със страховит смях. — Смешно, нали?
— Кое?
— Че ще бъдеш дама от персонала. „Госпожо“ ли ще ти викат?
— Я млъквай.
— Или може би „госпожице“?
— На теб нали няма да преподавам?
Хъксли каза, че не, той бил освободен. Върна се на първоначално засегнатия въпрос.
— Мама ще те уволни, ако разбере, че си алкохолик.
— Не съм алкохолик.
— Веднъж уволни една вещица, защото си беше позволила чашка шери.
— Много правилно.
— Ще трябва да й кажа, че се наливаш като смок.
— Категорично отричам.
— Дай да ти подуша дъха — отсече Хъксли и така затвори кръга.
Уилфред простена в душата си. В начина на водене на разговор от страна на малолетния престъпник имаше нещо, което го караше да се чувства в ръцете на полицията. Не знаеше какво бъдеще планира достопочтената Дафни Уинкуърт за сина си, но щеше да е разумно да го насочи към юридическите науки. Момчето видимо притежаваше всички качества на прокурор, провеждащ кръстосан разпит, поставящ клопки на свидетелите с цел да направят издайнически самопризнания и готов всеки момент да ги обстрелва в залата с „Предполагам, че“ или „В такъв случай трябва ли да разбирам, че“. Докато се питаше колко ли време ще успее да издържи на този сблъсък на воля срещу воля, една ръка се пресегна край него към лявото ухо на малолетния и изтръгна от него болезнено „Ох!“.
Не само гледката на Хъксли в такава опасна близост с Императрицата накара Моника, завръщаща се от почистването си при помпата в зеленчуковата градина, да препусне в галоп към кочината. Беше забелязала и Уилфред Олсоп, а последното нещо, което искаше, бе невръстни свидетели на нежната сцена, в която се надяваше да бъде заинтересована страна. Ако по време на нежна сцена критично те съзерцава малолетна публика, по-добре е изобщо да не я подхващаш.
В този ред на мисли тя докопа хлапака за лявото ухо и като го изви за трети път, поведе Хъксли през ливадата. Отвори портичката в края й и го изблъска навън. След това лаконично, но крайно ясно му разясни, че ако още веднъж го зърне в близост до кочината, ще го одере жив, и се върна при любимия мъж.
Бурни чувства бушуваха в гърдите на Уилфред, докато ги наблюдаваше. Зад себе си чуваше Императрицата да нагъва тричавата си смеска и в друг по-малко напрегнат момент би изпитал известно безпокойство как би й се отразило уискито, с което неволно я бе обогатил, щом то действаше така катастрофално на дъждовните червеи. Но сега мислите му не бяха за Императрицата. Има време да се тревожиш за свине и време да не се тревожиш за свине.
Смелостта му, силно увредена от дългото чакане, а после още по-силно от събеседването с Хъксли, се беше възстановила напълно. Глътките, които бе успял да поеме от манерката, бяха успели да окажат благотворния си ефект. Отново се почувства силен и могъщ и когато тя се върна, беше готов за нея. Отправи се към момичето, сграбчи я в прегръдките си и я целуна.
— Жено моя! — измуча той с тон, наподобяващ гласа на вехтошар, привличащ вниманието към себе си. Типтън излезе съвършено прав. Точно както беше предрекъл, оказа се лесно като да паднеш от пън.