— Да, това е Гъс, както му викат момчетата от „Атенеум“. Предполагам, не си го очаквал толкова скоро. Но той си е такъв. Не губи време и действа мълниеносно. Ей, какво й е на Императрицата?
— С прискърбие трябва да те уведомя, че е препила, Галахад. Някой безотговорно е подхвърлил манерка с уиски в тричавите й смески.
— Какъв урок по въздържание за всички нас. Ще трябва да я убедим да се присъедини към Анонимните алкохолици. Все пак радвам се, че няма причини за особена тревога. Сурово яйце, разбито в лют сос, ще направи чудеса. Но сигурно ще трябва да я види и ветеринарят.
— Вече му се обадих. На път е.
— Тогава ще заведа Уипъл в кабинета ти, а ти ще дойдеш след прегледа.
— Да, да, превъзходно. Господин Уипъл, познанството с вас е чест за мен — заяви лорд Емсуърт и Сам едва изцеди немощна усмивка. Още не беше в състояние да говори, та тръгна мълчаливо с Гали към къщата. За щастие Гали, както винаги, дрънкаше за двама.
— Бърза мисъл, момчето ми, бърза мисъл — самодоволно заяви той. — Винаги съм се отличавал с бърза мисъл. Изобретателността ми често беше тема на възхита в стария „Пеликан“. „Галахад Трипуд — казваха момчетата — може и да не гали окото, но рядко ще го накарате да се обърка.“ Помня как веднъж на млади години погледнах през прозореца и видях да идва букмейкър, комуто дължах доста пари. Веднага разбрах, че трябва да се вземат предпазни мерки, защото финансовото ми състояние беше такова, че всяка раздяла в брой би ми причинила неимоверни страдания. След няколко секунди ме осени вдъхновение. Когато заблъска по вратата, бях готов да го посрещна. „Внимавайте, господин Симс — извиках аз. Беше Тим Симс, викахме му Касиера. — Дръжте се на разстояние. Имам скарлатина.“ Той не повярва и ми го заяви. Затова отворих вратата, той хвърли един поглед и търти да бяга надолу по стълбите. За щастие предния ден една приятелка беше забравила червилото си в гостната и аз бях успял да го нанеса на бузите си. Когато си тръгна, се погледнах в огледалото и направо се уплаших.
— Слушай — започна Сам.
— Знам какво ще кажеш — прекъсна го Гали и вдигна ръка като регулировчик! — Нямаш търпение да чуеш защо след вчерашното ти непреклонно поведение реших да отхвърля ветото и да кажа на Кларънс, че си Огъстъс Уипъл. Мило момче, беше въпрос на живот и смърт. Ти не го знаеш, но младата Санди с коварство, което не й прави чест, ни фрасна един ляв прав. Поискала е два дни отпуск от Кларънс под претекст, че покойният й татко е болен, като по този начин сведе до нула вероятността да я видиш и разговаряш с нея. Следователно най-важното беше да измисля начин да те вкарам в къщата като постоянен гост, тъй че да бъдеш на мястото на събитието, когато тя се върне, и както видяхме, точно това успях да направя.
— Слушай — повтори Сам, но вдигнатата ръка отново го прекъсна.
— Знам, че изпитваш някакви предвзети възражения срещу ролята на Огъстъс Уипъл, но трябва да признаеш, че предимствата й надхвърлят недостатъците. Ще бъдеш в къщата, недосегаем за старшина Евънс, а когато младата Санди се върне, хихикайки как ни е изиграла, ще те открие тук и ще подскочи до тавана. Отслабена от шока, ще бъде като прах под колелата на колесницата ти. Да, смятам, че ми се полагат няколко поклона за начина, по който се справих с тази деликатна задача. Навремето имаше дума да се отдам на дипломация и понякога ми се струва, че е жалко, дето се отказах. А, ето ни в кабинета на Кларънс. Трябва да ти се извиня, че има толкова малко прах. Грешката е на Санди. Настани се удобно.
Сам седна и се вторачи в него със суров поглед.
— Ще имаш ли нещо против най-сетне да вмъкна няколко думи? — хладно изрече той.
— Разбира се, драги ми приятелю. Давай. Но не искам благодарности.
— Ще ти бъде ли интересно да научиш, че половин минута преди да ни се нахвърлиш с твоето „Ехо, това е Уипъл!“, лорд Емсуърт ме покани да гостувам в замъка колкото време поискам.
Не беше лесно да се отмести монокълът от окото на Гали, но тази информация успя. Гледаше го, сякаш не вярваше на ушите си.
— Да не се майтапиш?
— Не.
— Но какво, за Бога, го е накарало да те покани?
— Беше признателен, задето го убедих, че Императрицата няма свинска треска.
— И наистина те покани на гости?
— Да.
Гали улови монокъла и го върна в нишата му. Маниерът му беше замислен.
— Това дава нова храна за размисъл — рече той. — Може би, общо взето, щеше да е по-добре, ако не бях внесъл Уипъловия мотив. Жалко, че не ми го каза по-рано.
— Нима имах възможност?
— Вярно. Е, станалото станало и нищо друго не може да се каже.
— Аз се сещам за някои неща.
Гали се засегна.
— Не бива да се поддаваш на вгорчаващи душата чувства, момчето ми. Без съмнение си смутен и разстроен, но няма от какво толкова да се оплакваш. Над главата ти висеше непосредствената опасност местната полиция да се метне на гърба ти и отчаяно се нуждаеше от скривалище. Сега го имаш. Как бяха ония поетични строфи от не-помня-кого за моряка, дето се завръща от морето, и ловеца, завърнал се от планината? Това си ти. Гост си, нали?