При отпътуването си за Америка с цел поемане на задълженията си в „Доналдсънова кучешка радост и синове“ в град Лонг Айлънд — водещ производител на витаминозни бисквити за американския най-добър приятел на човека, че и на жената, Фреди Трипуд, по-младият син на лорд Емсуърт, бе завещал на Бийч колекцията си от криминални романи, за която се твърдеше, че е ненадмината в цял Шропшир. Та в три от всеки десет криминални истории престъпникът неизменно се оказваше мъж с ухо като цветна зелка. Бийч усещаше, че това би трябвало да го накара да бъде нащрек, но за нещастие не беше го накарало и затуй влезе в кабинета с чувство на дълбока потиснатост.
Но следващата секунда дълбоката потиснатост изчезна и той се затресе от глава до пети като наелектризиран. Защото там, очевидно в най-дружески отношения с негово благородие и господин Галахад, седеше злодеят в плът и кръв, ни лук ял, ни лук мирисал. Главата му бе наклонена встрани, докато разглеждаше някакви снимки, които му показваше лорд Емсуърт, но кривото ухо не можеше да се сбърка.
Вероятно, ако Бийч не беше иконом, стаята щеше да се огласи от стреснат възглас, но икономите не надават стреснати възгласи. Единственото, което изрече, беше:
— Позвънихте ли, милорд?
— Ъ? А. О, да. Бийч, нали ще ни донесеш бутилка „Болингър“?
— Много добре, милорд.
— А докато шампанското дойде, господин Уипъл — продължи лорд Емсуърт, — бих желал да ви покажа някои снимки на Императрицата в библиотеката, които държа да видите.
И той изведе Сам от стаята, а Гали с учудване забеляза, че Бийч, вместо да ги последва, беше останал и се приближаваше към стола му със заговорнически вид.
— Бих ли могъл да разменя с вас две думи, господин Галахад?
— Разбира се. Можеш и повече.
— Във връзка с този господин — започна Бийч и се задави с последната дума, — който току-що излезе. Кой е той, господин Галахад?
— Брат ми Кларънс. Не го ли познаваш? Мислих, че сте се виждали.
Бийч не беше в настроение за шегички.
— Другият господин, сър — хладно изрече той.
— А, другият? Това е Огъстъс Уипъл, писателят.
Името беше познато на Бийч. Лорд Емсуърт понякога имаше проблеми с очите, особено когато не можеше да си открие очилата, и в такива случаи викаше Бийч да му чете откъси от „Грижи за свинята“, което Бийч винаги правеше с удоволствие, макар да не беше част от задълженията му. При споменаването на името сега се ококори.
— Уипъл ли казахте, господин Галахад?
— Точно така. Написал е оная книга за свинете, дето брат ми все я чете. Дойде на гости.
— Сър! — започна Бийч и се сгърчи.
Гали изненадано го погледна.
— Какво искаш да кажеш с това „сър“ и защо ти увисна ченето? Не одобряваш ли това посещение?
— Не, господин Галахад, не го одобрявам. Този човек е престъпник.
— За Бога, откъде ти хрумна тази глупост?
— Вчера открадна сребърния ми часовник в „Гербът на Емсуърт“, господин Галахад.
— Бийч, май си бил почерпен.
— Не, сър. Разрешете да ви разкажа всичко.
Гали внимателно изслуша чутата вече история. Реши, че Бийч внася повече драматизъм дори от Сам. Когато свърши, поклати глава.
— Бийч, версията ти ми звучи доста неубедително. Ти сам спомена, че си хвърлил бегъл поглед на човека.
— Бегъл, но достатъчен да забележа ухото му, господин Галахад.
— Какво му е на ухото?
— Ами криво е.
Гали снизходително се засмя.
— И ти отправяш това необикновено обвинение само защото и Уипъл е с криво ухо? За Бога, това не е достатъчно. Шрошпир гъмжи от мъже с криви уши. Доколкото знам, имат собствени клубове и дружества. Нещо друго?
— Да, сър. Възрастта му.
— Не те разбирам.
— Не е достатъчно възрастен да е написал книгата, от която негово благородие така се възхищава.
— Струва ти се, че изглежда млад?
— Да, сър.
— Той сподели, че всички смятат така. Винаги изненадвал почитателите си с младежката си външност, но обяснението е много просто. Години наред прави гимнастически упражнения преди закуска. Освен това избягва пържените храни и никога не пропуска да поеме витамини А, В и С два пъти дневно. Това го поддържа във форма. Наистина изглежда млад, тук си прав. Но, по дяволите, Бийч, не можеш да обвиняваш уважавани писатели в неназоваеми престъпления само защото ушите им не се покриват с естетическите ти претенции и не изглеждат толкова възрастни, колкото би ти се искало. Случаите на сбъркана самоличност се срещат твърде често. В „Пеликан“ имаше едно приятелче, което беше жив двойник на кабинетен министър, което страшно вгорчаваше живота на министъра, защото непрекъснато го изхвърляха от ресторантите, често с нахлупена дамска шапка на главата. Племенникът ми Фреди не ти ли остави криминалните си романи, когато замина за Америка?