— Повтарям, че правиш грешка.
— Предполагам, че тази забележка има някакъв подтекст, който не схващам.
— Ще ти просветне за секунда. Най-напред трябва да спомена, че преди Егбърт да тръгне, проведохме разговор.
— И?
— Каза, че си заминала за Лондон с едничката цел да накараш Вероника да пише на Типтън, че разваля годежа.
— И?
— Това ме озадачи. Все си мислих, че този изгряващ млад мултимилионер е зетят на мечтите ти. Не ти ли допадат мултимилионерите?
— Типтън не е мултимилионер. Загубил е всичките си пари при борсови спекулации.
— Ти ме смайваш. Кой ти каза?
— Кларънс.
— И ти гледаш на Кларънс като на достоверен източник?
— В дадения случай да. Получил информацията от самия Типтън.
— А не ти ли хрумна, че Кларънс, верен на житейските си принципи, е оплел всичко от първата до последната нишка? Нека ти обясня накратко положението. Типтън не е загубил нито пени, но и той, подобно на толкова свестни мъже преди него, попаднал в пандиза и имал нужда от дребна сума в брой, за да го пуснат. Не разполагал с такава, защото някой, в хода на вечерта, му е задигнал портфейла, тъй че се обадил на Кларънс в хотела, казал му, че е загубил парите си и би ли му заел Кларънс двайсет долара. Това е цялата истина. Ако още храниш и най-малкото съмнение по отношение на ликвидността на Типтън, нека ти светна, че когато пристигна онзи ден, караше ролс-ройс и размахваше огърлица за осем хилядарки — дребен подарък за Ви, купен от Лондон. Не съм имал привилегията да видя бельото му, но няма да се учудя, ако е ушито от долари. Хора като Типтън обичат да ги чувстват до тялото си.
При получаване на шок някои хора пребледняват, други стават патладжанени. Лейди Хърмайъни постигна и двете. Цветът изчезна от лицето й, после се върна на бегом. Близо до мястото, където стоеше, имаше малко канапе. Рухна в него на безформена купчина и в очите й се четеше ужас, сякаш виждаше гледка по-кошмарна дори от тази на брат с монокъл в черна рамка на дясното око. Дишането й стана плитко и неравномерно и Гали побърза да й се притече на помощ и да я утеши. Беше хуманен човек и нямаше желание да гледа как кръвна роднина, пък била тя и родна сестра, получава апоплектичен удар.
— Всичко е наред — рече той. — Можеш да спреш да пъхтиш. Егбърт ме помоли да прихвана писмото на Вероника, преди да стигне до Типтън, тъй че тази сутрин станах призори и го прибрах.
Облекчението, което нахлу по лицето на лейди Хърмайъни, беше толкоз необятно, че тя не можа да проговори. Целият свят й се струваше прекрасен, като дори Гали не правеше изключение. След като погъргори известно време, тя успя да изчленоразделства:
— О, Галахад!
— И аз мислех, че ще си доволна.
— Къде е? Дай ми го.
— Не е у мен.
Лейди Хърмайъни, която се беше облегнала, рязко изправи гръб.
— Изгубил ли си го? — ахна тя и апоплектичният удар отново замержеля на хоризонта.
— Не, не съм го изгубил. Дадох го на Сам. Дали ще го даде на Типтън, зависи от теб. Приеми го като почетен гост, награждавай го от време на време със слънчевата си усмивка и всичко ще е наред. Но и при най-незначително затваряне на крана на гостоприемството от твоя страна пощата на Типтън ще се обогати със съобщение от любимото момиче. Най-добре веднага започвай да се правиш на безупречна домакиня, защото ние със Сам имаме високи стандарти и не бива да ни разочароваш — отсече Гали и като усети, че по-добра реплика за напускане на сцената не може да се измъдри, остави щеката и излезе от билярдната.
Едва когато влезе в пушалнята, която беше целта му и където видя Сам да седи със замаяното изражение на човек, току-що приключил дълъг и напоителен разговор с лорд Емсуърт за свинете, му хрумна внезапна мисъл. Сестра му Хърмайъни беше жена, която високо уважаваше като противник, и той знаеше, че не приема лесно поражението. Можеше да загуби отделна битка, но не и цяла война. Беше много вероятно Сам, несвикнал с методите на единоборство в джунглата, царящи в замъка Бландингс, да е оставил писмото в стаята си, без да знае, че първото място, което ще търси домакинята му, е именно там. Разбра, че веднага трябва да се вземат предпазни мерки, защото знаеше, че претърсването няма да се забави.
— Сам — каза той, — какво направи с онова писмо, което ти дадох?
— В стаята ми е.
— Така си и мислех. Точно както подозирах. Иди го вземи.
— Защо?
— Не питай защо. Трябва ми и да се надяваме, че още е там. А — въздъхна той, когато Сам се върна, — всичко е наред. Бързите действия ни спасиха. Дай ми го.
— Какво ще правиш с него?
— Ще го сложа в дебел канцеларски плик и ще го пъхна в някое от чекмеджетата на Кларънс. Дори на Хърмайъни — продължи Гали с разбираемо самодоволство — не би й минало през ум да погледне там.