Настъпи неловко мълчание. Наруши го Уилфред, който заяви, че по негово мнение братовчедка му Вероника трябва без минута закъснение да се кандидатира за тапицирана килия в някоя не твърде претенциозна лудница. Забележката разяри майката у лейди Хърмайъни.
— Какво искаш да кажеш? — ядосано запита тя.
— Да пише подобно писмо! Трябва да е изкукала.
— Казах ти, че беше потисната.
— Онази потиснатост е нищо в сравнение с потиснатостта, която ще я налегне, когато Типи я зареже. Повтарям, че трябва да я заведете на психиатър.
Лейди Хърмайъни откри, че маниерът на племенника й е твърде различен от обичайното му раболепие — факт крайно досаден, но сега не беше време да му чете конско. Стори й се, че ако трябва да отблъсне тези упреци по отношение интелигентността на дъщеря й, се налагаше да разкрие истината. Зае се неохотно с тази задача.
— Вероника не е виновна. Аз, подведена от чичо ти Кларънс, бях останала с погрешното впечатление, че Типтън е загубил всичките си пари. Естествено, не можех да допусна тя да се омъжи за просяк. Човек трябва да е практичен. Затова я посъветвах да развали годежа.
— А, ясно. И тя не се възпротиви?
— В началото беше малко разстроена.
— Не се учудвам. Луда е по Типи.
— Но е разумно момиче и разбра колко невъзможен е подобен брак.
— Наистина ще бъде невъзможен, ако Типи види писмото.
— Няма да го види. Ще претърся стаята на онзи човек, ще го намеря и ще го унищожа.
Уилфред се оцъкли. Годините на близост го бяха оставили с впечатлението, че леля му Хърмайъни не се спира пред нищо, но никога досега не беше я подозирал в чак такъв авантюризъм. Винаги беше предполагал, че проклетията й се свежда до думи, не до дела. Гъргорещ звук, подобен на въздух, напускащ надута детска играчка, известна като умиращ паток, показа колко е поразен.
— Ще претърсиш стаята му?
— Да, и искам да ме придружиш.
— Кой, аз? Защо аз?
— Ще ми трябваш да стоиш на пост пред вратата и да ме предупредиш, ако някой се зададе. Най-добре ще е да запееш.
— Да запея!
— Да.
— Какво?
Лейди Хърмайъни често беше чувала за тайни общества, където заговорници заговорничат, но се зачуди дали някой заговорник в тайно общество е срещал подобна трудност при набиването в главата на друг заговорник какво той, първият заговорник, се опитва да заговорничи. Трябваха й много усилия, за да се въздържи от думите, които биха я облекчили, но и неизбежно биха отчуждили единствения възможен съюзник, към чиито услуги можеше да се обърне. Задоволи се с широк жест на отчаяние, напомнящ онзи на племенника й.
— Какво значение има? Не те моля да се явиш на концертния подиум. Няма да пееш в „Ковънт Гардън“. Запей каквото и да е.
Уилфред прецени наум репертоара си и се спря на парчето за още една чаша кафе и още едно парче сладкиш, което Типтън го беше научил по време на веселбата им в Ню Йорк. Харесваше и текста, и музиката. Творба, както беше разбрал пак от Типтън, на маестро Бърлин10, създател на текста и музиката на „Рагтайм оркестърът на Александър“ и други страхотни парчета.
— Ами добре — рече той, макар и без ентусиазъм. — А тогава ти какво ще направиш?
— Ще избягам.
— По водосточната тръба?
— През френския прозорец на ливадата. Настанен е в Градинския апартамент — с горчивина отбеляза лейди Хърмайъни. Не би допуснала един натрапник дори в таванска стаичка, а Градинският апартамент беше най-луксозното помещение в замъка Бландингс. Там се настаняваха гости от ранга на херцог Дънстабъл, за които и най-доброто не беше достатъчно добро.
Изявлението на леля му, че ще трябва да изпълнява главната роля в подобно шпионско начинание, накара Уилфред Олсоп да добие вида на племенник, върху чиято глава неочаквано е паднал таванът, и точно така изглеждаше, когато тя продължи.
— Първото, което трябва да направим, е да го премахнем от пътя си.
— Какво!
— Иди да му кажеш, че чичо ти Кларънс го очаква в кочината на Императрицата.
— Мъдра идея — с облекчение продума Уилфред. Използваният от нея израз „трябва да го премахнем от пътя си“ за миг го беше заблудил. Беше се уплашил, че ще го накара да причака някъде фалшивия Уипъл и да го пречука със сатъра. Не би се учудил. Струваше му се, че е готова да стигне до всякаква крайност, и започваше да се чувства като Макбет на съвещание с лейди Макбет. Тръгна да търси Сам с по-леко сърце, отколкото смяташе, че е възможно.
Сам още беше в пушалнята и получи известието без удоволствие. През краткото време на познанството си с лорд Емсуърт беше развил топло чувство към него и винаги беше готов с удоволствие да си бъбри с него за страната на Бронте или земята на Дикенс и изобщо за всичко с изключение на свинете, но нещо му подсказваше, че по време на предстоящата им среща домакинът му ще се съсредоточи именно върху тези полезни животни. Все пак нямаше как да обърне гръб на поканата и тръгна към кочината, като използва прекия път през зеленчуковата градина, по който бяха минали вчера, та старшина Евънс, застанал на прозореца на килера на Бийч с чаша портвайн в ръка, имаше прекрасната възможност да го огледа от глава до пети. За секунда остана втрещен, после с кратко „Хо!“ захвърли чашата и се впусна в преследване. Никой леопард, надушил плячка, не би се понесъл по-целеустремено. Това бе първата му възможност от месеци насам да извърши достоен за внимание арест и беше твърдо решен да не я пропусне.
10
Ървинг Бърлин (1888 — 1989) — американски композитор от руски произход, автор на над 1500 песни, сред които „Господ да благослови Америка“, „Бяла Коледа“, много мюзикли и др. — Б.пр.