— Много мило, сър. Ще й стане драго. Май казахте „Плаза“, а името на приятелчето ви е Кларънс.
— Емсуърт.
— Грешката е моя.
— Питай за граф Емсуърт. Той е лорд.
— А, от ония? Ясно.
3.
Полицаят забърза навън и Типтън почтително се загледа след него.
— Кои злостни хора тръбят, че нюйоркската полиция е брутална? — отбеляза той. — Брутална, друг път. Никога не съм виждал по-мил човек. А ти?
— Никога.
— Можеш да чуеш как млякото на човешката доброта бълбука в него.2
— Определено.
— Няма да се учудя, ако е започнал живота си като бойскаут.
— Нито пък аз.
— Показва колко глупаво е да се ръководиш от външността на хората. Той не е виновен, че не е писана картинка.
— Естествено.
— А и какво, в края на краищата, е красотата?
— Точно така. Повърхностен слой, както често съм се изразявал.
— Също и аз.
— Важно е сърцето.
— Неизменно. А неговото е голямо като стадиона на „Янките“. А, Гароуей. Какъв е резултатът?
— Там е.
— Три пъти, не, нека да са четири пъти „ура“. Как ти се стори?
— Сънен.
— Искам да кажа в какво настроение? Любезен? Хрисим? Приветлив? Усети ли някаква склонност да дава пари?
— Естествено.
— Тогава дръпни се от пътя и ме пусни до телефона — нареди Типтън.
Докато вървеше, главата продължаваше да го боли, но сърцето му пърхаше. Беше поел пътя към нещо, което щеше да изпълни сърцата на част от ближните му, и най-вече на полковник и лейди Хърмайъни Уедж, с тревога и безпокойство, но още не го знаеше. Не беше ясновидец.
Втора глава
1.
Замъкът Бландингс, за който стана дума в предходната глава на тази хроника, се издига върху живописно възвишение в южния край на долината Бландингс в графство Шропшир. Съществуването му датира от средата на петнайсети век, когато земевладелската аристокрация на Англия, никога не знаейки кога може да се появи някоя обсаждаща армия, особено ако в близост до границата с Уелс, е предпочитала да строи домашните си гнезденца по-солиднички. Огромен, сив и величествен, пищно оборудван с кули и бойници, той без съмнение лови окото. Дори Типтън Плимсол, който по душа не беше склонен към лирически отклонения, когато го видя за първи път, стана поетичен, издадете език звук, наподобяващ излитаща от шише тапа, и възкликна: „Бива си го!“ Илюстрираните седмичници често отпечатваха статии за него, придружени от снимки на парка, градините, тисовата алея и другите му атракции. На тях понякога фигурираше и собственикът на замъка — Кларънс, Девети граф Емсуърт, наподобяващ разсеян член на изпаднал във финансова беда род, защото небрежността към облеклото му беше пословична, а изправен пред фотокамера, проявяваше склонност към увисване на долната челюст.
В една прекрасна утрин, няколко дни след като ръката на закона се бе стоварила върху Типтън и братовчеда на годеницата му Уилфред Олсоп, красотата на благородната сграда бе подсилена от присъствието пред вратата на Себастиан Бийч, явяващ се иконом на замъка. Стоеше пред натоварена с багаж кола, докарана пред парадния вход, и чакаше официално да изпрати по-младия брат на лорд Емсуърт Галахад, който заедно с племенницата си Вероника Уедж се канеше да замине за Лондон, за да вземе Деветия граф при пристигането му от Америка.
Както твърде често се случва с икономите, Бийч представляваше триумф на материята. Юлий Цезар, който обичал да се обгражда със статни мъже, би го приел в свитата си, без изобщо да го прави на въпрос. Бийч беше мъж с двойна гуша там, където навремето имаше само една, а сакото му се издуваше като платно на състезателна яхта. Ако го погледнехте, никога не бихте повярвали, че преди четирийсет години бе спечелил състезанието с велосипеди за момчета от църковния хор, чийто глас не е започнал да мутира до първата неделя след Богоявление, а само два дни преди началото на този разказ беше заел първо място на турнира на Маркет Бландингс по хвърляне на стрелички в цел и беше победил всепризнати шампиони като Дж. Робинсън, който караше гаровото такси, и Пърси Булстроуд, местния аптекар.
Стоеше там вече няколко минути, когато енергичен и спретнат дребен господин малко над петдесетте се появи на прага и слезе по стъпалата. Това беше достопочтеният Галахад Трипуд, недолюбван от многобройните си сестри, но почитан в помещенията на прислугата като човек, придаващ безспорно лустро на замъка Бландингс.
Гали Трипуд бе единственият истински изтъкнат член на семейството, оглавявано от лорд Емсуърт. Самият лорд Емсуърт навремето беше спечелил първа награда за най-голяма тиква на Шропширското селскостопанско изложение, а свинята му — Императрицата на Бландингс, три пъти бе награждавана със сребърен медал за угоеност на същия ежегоден фестивал, но човек не би могъл да каже, че се бе издигнал до действително величие в обществения живот на Англия. От друга страна, Гали си беше извоювал име. Ходът на годините го бе принудил в известна степен да си седне на каквото се полага, но на млади години бе една от светлините на Лондон, една от големите фигури, към която светът на сцената, надбягванията и по-буйните ресторанти сочеше с гордост. В Лондон имаше категория хора — букмейкъри, прахосници, продавачи на желирани змиорки на конните състезания и тям подобни, които биха се озадачили, ако чуят името Айнщайн, но затова пък добре познаваха Гали.