Първото нещо, което Сам забеляза при пристигането си в кочината, беше пълната липса на лорд Емсуърт. Това силно го задръсти, защото Уилфред определено му беше казал, че домакинът му го очаква именно там. Реши, че е станала грешка, и зарадван от отсрочката, запали цигара. Тъкмо го направи и с гръм и светкавици бурята, която се тъкмеше цял следобед, избухна с ярост, която вероятно би изненадала и барометъра, който Уилфред почукваше във вестибюла. Той бе предсказал лошо време, но едва ли скалата му предвиждаше подобно природно явление. На разклатената нервна система на Сам ставащото се стори като комбинация от най-забележителните характеристики на наводнението в Джонстаун и Денят на страшния съд.
Трябваше да потърси подслон, а за щастие съвсем близо имаше такъв. По средата на пътя между зеленчуковата градина и ливадата, където бе щабът на Императрицата, имаше нещо, което приличаше на, и наистина беше, барака за инструменти. Вътре, предположи той, сигурно щеше да е задушно и вероятно смрадливо, но тези недостатъци бяха засенчени от факта, че щеше да е сухо, а сухотата беше онова, което търсеше в момента. Беше вътре след броени секунди и тъкмо се поздравяваше за бързината, когато вратата се затвори с трясък зад гърба му и той чу звука на резето.
— Хой! — извика Сам, а отвън проговори глас — студеният метален глас на полицай, изпълнил дълга си.
— Арестуван сте — рече той.
Настъпи мълчание. Първоначалното намерение на старшина Евънс беше да влезе след Сам в бараката и веднага да го арестува, но след това размисли и промени плана. Усети, че ще е по-добре да изчака подкрепление. Не беше забравил, че точно този злосторник има тежка ръка, и не му се щеше да я опита отново. Тъй че спусна резето, извика: „Арестуван си“ и забърза обратно към килера на Бийч да телефонира в участъка за кола и помощник, за предпочитане по-едър и мускулест.
Сам усети слаба утеха от факта, че полицаят щеше да подгизне до кости.
Десета глава
1.
Фактът, че гаровото такси, макар и пораздрънкано и склонно към запъхтяване на баирите, никога не оставяше насред пътя наемателите си и те рано или късно се добираха до целта, беше голяма гордост за собственика му Дж. Робинсън. Същото такси благополучно докара Санди до местоназначението й. Като пристигна, първата й работа на съвестна секретарка беше да се представи на лорд Емсуърт, чиято челюст леко увисна при вида й, защото се бе надявал отсъствието й да е по-продължително. След това отиде в стаичката, свързана с библиотеката, където работеше.
Не остана дълго сама. Гали, размишляващ върху живота в един шезлонг на моравата, я беше зърнал в таксито и макар да не му се мърдаше от удобното място, все пак реши, че е от изключителна важност веднага да я издири и уведоми за последните новости в замъка. Смяташе и да я понахока за изнизването й като мокра връв. Намираше, че е проявила низко коварство, което осъждаше. Беше човек, който мразеше да го изпреварват с ходовете, и затова се настрои да бъде суров с нея.
От своя страна Санди също беше настроена да е сурова с него. Когато видя Сам да изниква от бара на „Гербът на Емсуърт“, беше убедена, че Гали е в дъното на присъствието му там, и гневът й се насочи повече към него, отколкото към Сам. Поради това срещата им се отличаваше с подчертана хладност и от двете страни. Тя го поздрави със студеното: „Добър вечер“ а той каза:
— Изплюй лимона от устата си, Мона Лиза. Трябва да говоря с теб.
Санди продължи да се държи надменно. Ръстът й не беше висок, но успя да го мобилизира до крайност.
— Ако се отнася за Сам…
— Разбира се, че е за Сам.
— Тогава не желая за слушам.
По-плах човек от Гали би повехнал от мразовитостта в тона й, но той остана незасегнат.