Точно в тази точка на размислите й в стаята нахълта нещо дълго и кльощаво и извика: „Здрасти!“ така, че разтресе стъклата на прозорците, и за първи път след пристигането си от родната Америка тя се озова очи в очи с Типтън Плимсол.
Присъствието й в замъка беше смаяло Типтън. Както си гледаше през прозореца на пушалнята, той видя гаровото такси, от което слезе момиче, което мислено нарече „същинска кукличка“. Видът й му се стори странно познат, но едва когато тя вдигна глава да подаде парите на Дж. Робинсън, той я разпозна като едно от най-близките си и ценни приятелчета.
Страшно се зарадва на това откритие. Открай време беше привързан към Санди. Мястото й в живота му беше на мила сестра, с която можеше да сподели всяка своя нова любов, когато изпитваше необходимост от доверено лице. Беше го поощрявала, когато се нуждаеше от това, съчувствала, когато се нуждаеше от това, както най-често ставаше няколко седмици след годежа, защото годениците му имаха обезсърчаващия навик да му съобщават писмено, че съжаляват, но току-що са се омъжили за друг, и да добавят в послеписа как винаги ще гледат на него като на най-свиден приятел.
— Санди Календър, ако не ме лъжат очите! — разкрещя се той. — Не повярвах на очите си, като те видях да слизаш от онова такси. Дори не знаех, че си отсам океана. Какво, за Бога, правиш тук?
— Секретарка съм на лорд Емсуърт. Гали Трипуд ми намери работата. Срещнах го в Лондон точно когато сестра му се оглеждаше за някой, който да работи за лорд Емсуърт. Е, Типтън, радвам се да те видя отново. Как си?
— Много добре, благодаря.
— Чудесно. Чувам, че пак си сгоден.
Типтън позагуби от радостното си лъчение. Без да иска да го нарани, беше казала не каквото трябва.
— Не казвай „пак“, ако обичаш — запротестира той, — сякаш е нещо, което правя час по час.
— Че не е ли така?
— Типтън беше принуден да признае, че във въпроса има известна истина.
— Е, да — призна той, — случвало се е да се обвържа с едно-две момичета…
— Или три, четири, пет.
— … навремето, но това бяха детински истории. Сега всичко е истинско. Завинаги. Помниш ли ония мацки, по които си губех ума?
— Дорис Гимпсън, Анджела Търлоу, Ванеса Уейтрайт, Барбара Бесемър…
— Добре де, добре. Няма нужда да ги изброяваш. Това, което исках да кажа е: знаеш ли каква им беше грешката?
— Омъжиха се за други.
— Това да, но не биха се омъжили за мен дори да нямах конкуренция. Те бяха или отракани момичета, чието пипе сечеше като бръснач и караха човека да се чувства като медуза на припек, или интелектуалци, които държаха да ме превъзпитат. Не бих могъл да живея с тях. Не се състезавахме в една и съща лига. Но Ви е тъй различна. Никога не съм бил гигант на мисълта и това, което искам, е жена със същото количество сиво вещество, каквото имам и аз. Затова Ви е с едни гърди напред. Помниш ли Кларис Бърбанк?
— Балерината от руския балет?
— Не, тя беше Марша Ферис. Кларис ме караше да чета Кафка. А причината, поради която я споменавам, е, че Ви не би и сънувала подобно нещо.
— Тя вероятно мисли, че Кафка е нескафе без кофеин.
— Точно така. Ви е обикновено, мило английско момиче с мозък колкото да накара едно канарче да лети накриво и точно това ми трябва.
— Е, прекрасно тогава.
— Прекрасно, разбира се.
— И кога ще бъде сватбата?
Типтън предпазливо погледна през рамо, сякаш да се убеди, че са сами и ненаблюдавани.
— Можеш ли да пазиш тайна?
— Не.
— Е, опитай се да запазиш тази, защото, ако се разчуе, ще настане истински ад. Преди да тръгна за Америка, двамата с Ви се договорихме за всичко. Решихме, че голяма тежкарска сватба за кеф на висшето общество ще е тъпотия, която не ни е притрябвала. Ще избягаме. Утре тръгвам за Лондон и два дни по-късно ще се оженим в някое кметство.
— Какво!
— Да, сър, в кметство.
— Искаш да кажеш, че след два дни…
— Ще вадя ориз от косите си, ако кметовете хвърлят ориз, когато женят хората.
Санди задиша развълнувано. Колко грешна, мислеше потресено тя, колко ужасно заблудена беше, когато тропаше с крак и настояваше Сам да приеме предложението на синдиката, и каква благодарност изпита сега при мисълта, че още не е късно да му го каже.
— Типи, това е прекрасно — прошепна тя с известно затруднение в говора и повиши леко глас, за да се чуе над нежната музика, изпълваща стаята. — Сигурна съм, че постъпваш правилно.
— Аз също.
— Кому са нужни разните му там епископи и спомагателно духовенство?
— Точно това е и моето мнение. Нека епископите епископстват другаде и да вземат със себе си цялото спомагателно духовенство.