— Знам, че ще бъдеш щастлив.
— Не виждам начин да не бъда.
— Толкова щастлив, колкото ще бъда и аз.
— Не ми казвай, че и ти се каниш да скочиш от кулата.
— Тия дни. Случвало ли ти се е, докато блуждаеш из Бландингс, да срещнеш човек на име Уипъл?
— Виждал съм го наоколо. Здравеняк с ухо като карфиол. Той ли е щастливецът?
— Той.
— Вижда ми се печен.
— На мен също. Знаеш ли къде е сега?
— Знам. Чух Уили Олсоп да му казва, че старият Емсуърт иска да го види при кочината — весело докладва Типтън.
— Благодаря ти, Типи — отвърна Санди не по-малко весело. — Тръгвам.
2.
Никога не е лесно за един млад човек да бъде безгрижен и спокоен, когато след проблем с жандармерията се е оказал заключен от същата в смрадлива барака, и Сам, седнал на счупено колело от каруца, вдишващ аромата на оборски тор и помощник-градинари, не можеше и при най-добро желание да бъде наречен безгрижен и спокоен. Би бил предоволен, ако можеше да види добрата страна на нещата, стига да имаше такава, но към момента все повече се убеждаваше, че такава липсва. Мислеше за бъдещето с най-мрачни предчувствия.
Не беше сигурен какво е наказанието за извършените от него престъпни деяния, но в представите му се мержелееше казан с врящо масло и това го потискаше. Чувстваше се и озадачен. Не беше ясновидец и не знаеше за промяната в плана на старшина Евънс, поради което не можеше да си представи защо след фаталните думи „Арестуван си“ полицаят рязко изчезна от сцената.
Като стигна до вярното заключение, че размишленията по този повод ще са безплодни, той насочи мислите си към Санди, но те само задълбочиха отчаянието му. Гали, този безотговорен оптимист, сякаш бе с впечатлението, че е достатъчно само да се видят, и отношенията им тутакси ще възвърнат предишната си сърдечност, но той не можеше да сподели този слънчев възглед. Първо, в яда си бе я нарекъл не само риж инат, но и други неща, не по-малко обидни за момиче с висок и независим дух. Не можеше да очаква да му ги прости, без да гъкне.
Второ, на хоризонта се очертаваше излежаването на присъда, която хвърляше сянка върху бъдещето му. В най-кратко време, реши той, ще бъде изправен пред трибунал и осъден на каквото се полага за кражба на часовници и нападение над полицията, а малко момичета биха се омъжили за пандизчия с всички усложнения, произтичащи от подобен съюз. Не е приятно за една младоженка непрекъснато да обяснява на домакините си по различни приеми, че съпругът й не я съпровожда, тъй като излежава наказание в Пентънвил.
Горчивината, породена от всички тези черни мисли, го заля като вълна и той въздъхна. Поне се канеше да въздъхне, но поради недобра преценка на силата се получи нещо като вой на дух, предизвестяващ скорошна смърт в дома, а някъде отвън стреснат глас извика „Ооо!“ и накара надеждата да трепне в сърцето, вече забравило значението на тази дума. Гласът звучеше като женски, а на жените, знаеше той, в общи линии можеше да се разчита за помощ и утеха на страдащите. Поетите непрекъснато го подчертаваха. Строфите „Когато болка и тъга челото помрачат, ти мой си ангел милосърден“ пронизаха мисълта му. Беше ги написал поетът Уолтър Скот, а човек можеше да се осланя на уравновесен човек като него, който знае какви ги говори. На една от стените на бараката имаше прозорче със счупено стъкло, чийто отвор беше обрасъл с паяжини. Той се приближи до него и рече:
— Има ли някой там? — А едновременно с това гласът каза:
— Има ли някой там? — И това му подейства като сядане на електрически стол, когато е най-наелектризиран. Това, което виждаше от външния свят, колкото и малко да беше, се олюля пред очите му. Дори от простото „Ооо!“ гласът му се беше сторил познат. Сега, когато стана по-словоохотлив, го разпозна без усилие.
— Санди, ти ли си? — подвикна той предпазливо, защото не знаеше как ще бъде приета молбата му от човек, в чиито очи е паднал толкова низко. — Би ли ме пуснала?
— Но защо не излезеш?
— Не мога. Той пусна резето от външната страна.
— Кой той?
— Ченгето. Под арест съм.
— Под какво?
— Арест. А като агне, Р като…
— О, Сам, миличък!
Сам отново изпита илюзията за електрическия стол. В гърлото му заседна топка за тенис. Преглътна я и изрече тихо:
— Миличък ли каза?
— Естествено, че казах миличък.
— Искаш да кажеш, че…
— Разбира се.
— Всичко е наред?
— Всичко. Още сме влюбени.
Сам пое дълбоко дъх.
— Благодаря ти, Боже! Направо ми се идеше да си тегля куршума.
— На мен също.
— Ако можех да получавам по една лира всеки път, когато ми идеше да си напъхам главата в газовата фурна.