— Не, сър.
— Допуснах, че може да се е скрил зад празна саксия, което би обяснило защо не го забелязахме. Но в такъв случай признавам, че съм объркан. Не мога да си представя как е успял да се измъкне. Заключена врата, няма друг изход. Худини навремето вършеше подобни неща. Дали пък… не, не може да бъде. Дали пък не е някой индийски факир, който се дематериализира и после се материализира на друго място? Но в такъв случай не би си правил труда да отключва вратата, а тя беше отворена, когато надникнахме. Необяснима работа. Съмнявам се, че някога ще успеем да се доберем до истината.
Гранитното лице на старшина Евънс бавно придобиваше нездрав апоплектичен оттенък. В никакъв случай не можеше да се каже, че бе лишен от интелигентност, и с бързина, която и самата лейди Хърмайъни не би надминала, бе стигнал до заключението, че Гали е отговорен за изчезването на арестанта. Но не се осмели да облече убеждението си в думи. Гали, каквито и да бяха моралните му несъвършенства, беше обитател на замъка Бландингс, а уважението към замъка беше насадено в душата на старшината още в неделното училище. Нямаше какво да направи, освен да въздъхне едно „Хой!“ — и той го въздъхна. Старшина Морган, човек със скрити възможности, не каза нищо и след още няколко съчувствени забележки относно мистерията, която по негово мнение завинаги щяла да остане редом с тайните на кораба „Мари Селест“ и Човека с желязната маска, Гали пое пътя към замъка, без да го е грижа за продължителните, изпълнени с копнеж погледи на двамата служители на закона, впити в отдалечаващия му се гръб.
— Лоша работа — заяви той, когато двамата със Санди си тръгнаха. — Кръв капе от сърцето ми за старшина Евънс и силния му мълчалив приятел, чието име не бе споменато в хода на разговора. Представям си какво разочарование изживяват. Навремето познавах страшно много полицаи и всички твърдяха, че нищо не може да ги изпълни с по-голямо чувство на празнота и безнадеждност както липсата на човека, когото са тръгнали да арестуват. Като деца, отворили коледния чорап и открили, че е празен. Все пак да не забравяме, че подобни изпитания ни се изпращат свише за наше добро. Правят ни по-възвисени духом. Разкажи ми — смени болезнената тема Гали — за теб и Сам. Това, което видях, ме остави с впечатлението, че сърцата ви вече не са разлъчени. Прав ли съм?
— Напълно.
— Отлично. Какво беше казал поетът за сдобрилите се влюбени?
— Не знам.
— И аз не знам, но е нещо много красиво. Предполагам, че си щастлива?
— Не стъпвам по земята.
— Велико нещо е младежката любов.
— Несравнимо. Бил ли си влюбен, Гали?
— Много рядко не съм бил.
— Искам да кажа истински. Не си ли искал някога да се ожениш за момиче, което е било единственото важно нещо на този свят?
Гали примижа. Беше засегнала стара рана.
— Да, веднъж — отсече той. — Но нищо не излезе.
— Какво се случи?
— Баща ми не одобри брака. Тя беше вариететна певица. Пееше в „Оксфорд“ и „Тиволи“. Казваше се Доли Хендерсън. Но той тропна с крак. Последваха мъчителни сцени. Повишени гласове. Удари с юмруци но масата. Не съм сигурен, че не се спомена бащино проклятие. Натовариха ме на кораб и ме отпратиха в Южна Африка, а докато бях там, тя се омъжи за друг. Мъж на име Джак Котърли, от Ирландската гвардия.
— Горкият Гали!
— Да, трябва да призная, че това не ми хареса. Но беше много отдавна, а никой не се кани да товари Сам на кораб за Южна Африка. Между другото, надявам се, че когато сте уреждали отношенията си, си оттеглила възраженията си за синдиката.
— Абсолютно.
— Умно момиче. Няма да съжаляваш.
— Знам. Типтън ще се жени вдругиден. В кметство.
— Не думай. Сигурна ли си?
— Каза ми го самият той. Разбира се, това е пълна тайна.
— Естествено. Въпреки че ми се иска да можех да го кажа на Кларънс. Ще се зарадва, че няма да има тежка сватба.
— Защо?
— Няма ли сватба, няма тост, който е длъжен да вдигне като глава на семейството, и най-вече няма да има цилиндър и колосана яка. Кларънс винаги е бил алергичен към цилиндрите. Странно колко са различни хорските вкусове. Самият аз ги харесвам, особено ако са сиви. В младостта ми имаше дни, когато самият вид на букмейкър, с когото имах неоправени сметки, ме караше да се разтрепервам от глава до пети, но нахлупех ли сив цилиндър, можех да го посрещна, без да ми трепне окото. А сега, предполагам — рече Гали, когато стигнаха къщата, — ще отидеш да търсиш Сам?
— Да, така мисля.
— Добре, опитай се да го разведриш. Не знам защо, но откак е пристигнал, ми се струва притеснен и потиснат. А пък аз ще ида да си поприказвам с Кларънс. Компанията му винаги ме стимулира.