Той кимна мрачно.
— Имаш право да въздишаш „О, Гали!“. Не бих те упрекнал дори да въздъхнеше „По дяволите!“. Аз съм виновен за цялата проклета бъркотия. Това показва какво значи да се правиш на много хитър. Идеята да пъхна писмото между бумагите на Кларънс ми се стори толкова умна. Вероятността някога да се разрови из тях ми се струваше едно на сто, но, както често става, нещата излязоха от контрол. Нищо, още не всичко е загубено.
Санди се облещи.
— Какво можеш да направиш?
— Мога да намеря Типтън, да му хвърля прах в очите и да го убедя, че в писмото няма нищо тревожно.
— Ако успееш, ти си гений.
— Е, това е всеизвестно. Отивам да го намеря.
Но предвиденото търсене се оказа излишно. Едва беше стигнал до вратата, и тя се отвори с трясък, а целта му се появи на прага.
— А, Типтън — каза той, — влез. Тъкмо за теб ставаше дума.
Видът на Типтън беше претърпял огромна промяна, откак Санди го видя за последен път. Тогава и най-ненаблюдателното око щеше да разпознае в него младеж, намиращ се на покрива на света. Сега беше точно толкова очевидно, че е паднал от него и здравата се е натъртил. Челото му беше намръщено, очите — мътни, челюстта — провесена. Накратко, изглеждаше точно както когато бе отишъл при Санди за утеха след понижението си до статута на свиден приятел от страна на Дорис Джимпсън, Анджела Търлоу, Ванеса Уейнрайт, Барбара Бесемър, Кларис Бърбанк и Марша Ферис.
— О, здравейте, господин Трипуд — рече той, без да изрази каквато и да било радост от срещата им. — Не знаех, че сте тук.
— Тук съм — увери го Гали — и мога да ти кажа, че знам всичко за писмото, което стискаш в ръката си. Двамата със Санди го обсъждахме, преди да влезеш.
— Нима? Кой ви каза за него?
— Ами кой ли не. Шпионите ми са навсякъде. Мога ли да го погледна? — Гали го измъкна от пръстите му, без да си направи труда да изчака официалното разрешение. Зачете го мълчаливо със смръщени вежди и когато стигна до края, издаде къс, презрителен смях.
— Точно както очаквах — отсече той. — Очевидна фалшификация.
Устата на Типтън, която поради прилива на чувства беше отворена, зина с още половин педя. Думите на Гали често оказваха подобно въздействие върху хората.
— Искате да кажете, че е подправено? — запита той с внезапен лъч надежда. Не беше се сетил за това.
Гали поклати глава.
— Не съвсем. Почеркът е на Вероника, но гласът е на проклетата й майка.
— Искате да кажете, че тя е принудила Ви да го напише?
— Разбира се. Личи си от цял километър. Вероятно е стояла над главата на горкото момиче с бич в ръка. Хърмайъни е продиктувала всяка дума от това писмо. Виж доказателствата. На втора страница се мъдри фразата „несъвместимост на характерите“. Мислиш ли, че това малоумно… извинявай…
— Не се извинявай — намеси се Санди. — Типтън я харесва такава.
— Аз също. И всички ние. Това е част от чара й. Точно това я прави толкова мила. Ако момиче, красиво като нея, имаше и ум, щеше да се получа прекалено силна смес. Та докъде бях стигнал?
— Прекъснахте на думата „малоумно“.
— А, да. Това, което исках да кажа, беше, че е изключено Вероника не само да знае какво значи несъвместимост на характерите, но и как да го напише. Никой не може да ме надмине по топлотата на чувствата ми към множеството й прекрасни качества, но и най-добрият й приятел би признал, че би се стъписала при написването на дума с повече от две срички. Погледни също и това „разстроена“ на първа страница. Би ли го написала със „з“ и „с“, ако не я ръководеше любяща майка? И още нещо. Забележи колко неравен е почеркът. Трудно й е било да държи писалката. Виж това петно, което прилича на мокра муха, пролазила по страницата. Очевидна сълза. Може и да се е оставила да й диктуват, но не е допуснала да й попречат да ридае горчиво. Накратко, пред нас е комюнике от момиче, чието сърце се е късало при всяка написана насила дума, но което цял живот е правило каквото каже мама. Наблюдавал съм Вероника да узрява от дете до млада жена и ако през тези години е имало един-едничък миг, през който Хърмайъни да й е разрешила да нарече душата си своя собствена, аз не съм го забелязал. Типтън, момчето ми, не обръщай внимание на това писмо, това е съветът ми. Изхвърли го напълно от ума си.
Вероятно имаше да каже още нещо, защото беше човек, който винаги има да каже още нещо, но Типтън му отне думата.
— Все пак нещо не се връзва.
— Кое по-точно?
— Това, че майка й я е насилила да го напише. Подскачаше до небето, когато се сгодихме.
— А, но това е било, преди да тръгнеш да разправяш наляво и надясно, че си загубил всичките си пари. Хърмайъни го е чула от брат ми Кларънс и радикално е променила възгледите си относно допустимостта ти като зет. Не се и съмнявам, че Вероника те обича заради самия теб, но Хърмайъни — не.