В момента беше стегнато облечен за посещението си в Лондон, но дори в този тържествен костюм сякаш носеше със себе си нещо от атмосферата на хиподрума и американските южняшки барове. Все още оставяше впечатлението, че носи карирано сако, тесни панталони и сиво бомбе и че в лявото му бедро се удря бинокъл за надбягвания. Будните му очи, едното от които бе украсено с монокъл в черна рамка, като че ли наблюдаваха как конете излизат от завоя и навлизат в правата, а спретнато обутият му крак като че търсеше перило, на което да се подпре.
Той поздрави Бийч с непринудената сърдечност на стар приятел. Между тях цареше пълна хармония още от времето, когато и двамата бяха четирийсетгодишни младежи. Всеки уважаваше другия и му се възхищаваше за многобройните му таланти.
— Здрасти, Бийч. Прекрасна утрин.
— Да, сър.
Гали му хвърли бърз поглед. Мрачността в гласа го изненада. Като разгледа лицето му, забеляза, че е с тъмноморав цвят, а по-долната от двете гуши се друсаше.
— Бийч, случило ли се е нещо? Имаш вид на човек, чиято душа не намира покой. Какво е станало?
Икономът би скрил от всеки друг тайната си мъка, но всички се доверяваха на Гали. Барманки изливаха пред него скърбите си, а и най-загубеният запалянко на конните надбягвания знаеше, че може да разчита на него за съчувствие и разбиране.
— Бях тежко обиден, господин Галахад.
— Тъй ли? От кого?
— От младия господин.
— Не ми казвай, че Уилфред Олсоп те е наскърбил!
— Не, сър. Младият господин Уинкуърт.
— А, Хъксли. Неприятен келеш. И все пак майка му трепери над него, което за сетен път показва, че всеки е с вкуса си. Какво ти каза?
— Разкритикува външността ми.
— Явно трудно може да му се угоди.
— Да, сър — съгласи се Бийч, готов да излее всичко. От момента на накърняването на достойнството му беше чакал приятелско рамо, на което да се изплаче. — Каза, че съм по-дебел от Императрицата на Бландингс.
По лицето на Гали не трепна и помен от усмивка. Беше самото любезно състрадание.
— Не трябва да обръщаш внимание на приказките на подобен малък негодник. Прави го само да те ядоса, защото знае, че такива думи са неприятни. Надявам се, че си се отнесъл към него със заслужено презрение.
— Опасявам се, че едва се сдържах да не го перна по главата, господин Галахад.
— Точно това заслужава, но се радвам, че си се сдържал. Майка му нямаше да е доволна. Но не допускай критиката му да те тревожи. Не може да се отрече, че ако платиш да се претеглиш, няма да хвърлиш парите си на вятъра, а ако извадят тялото ти от Темза, ще го опишат като на добре охранен мъж на средна възраст. Но какво от това? Самият аз имам нужда от няколко килограма. Странно — замисли се Гали, — колко са чувствителни хората по отношение на теглото си. Сетих се за Чет Типтън. Разказвал ли съм ти някога за Чет Типтън?
— Доколкото си спомням — не, господин Галахад.
— Той е чичо на младежа, който ще се жени за племенницата ми Вероника, но прекара голяма част от живота си тук и често се виждахме в стария клуб „Пеликан“. Невероятно дебел човек. Хората често го подиграваха и най-накрая той реши да си купи от ония колани за кореми, които толкова рекламират. Направени са от гума, увиваш сити около шкембето и то се стопява в тях. Е, естествено, за целта трябва да са доста стегнати, та Чет едва дишаше в своя и, разбира се, не можеше да поема твърда храна, но не го сваляше, защото знаеше колко строен изглежда с него. Една сутрин пиел в „Крайтириън“ ром с масло вместо обяд, когато негов приятел влязъл и казал: „Здрасти, Чет“, а той отвърнал: „Здрасти, Джордж, Джак, Джим“ или както там се казвал, побъбрили малко и тогава приятелят рекъл: „Не си ли напълнял от последния път, когато те видях? Чет, трябва най-сетне да вземеш мерки. Купи си колан за корема.“ След което Чет захвърли колана. Почувства се обезкуражен. Вече е покойник, клетият, както и много други от старата тайфа. Да, останахме само няколко души. Е, багажът натоварен ли е?