— Не ми харесва идеята да моля лорд Емсуърт за пари.
— Аз ще го моля. Ти няма защо да присъстваш на преговорите.
— Все пак не ми харесва. А на теб, Санди?
— Да — рече простичко тя.
— Разбира се, че й харесва — отбеляза Гали. — Тя е реалистка. Знае, че когато ти трябват хиляда лири, не можеш да си придирчив, а трябва да идеш при човека, който ги има, и да загърбиш скрупулите си. И, проклятие, драги ми приятелю, ти не искаш от Кларънс да ти подари тлъстата сума за рождения ти ден. Ще му ги върнеш, като продадеш къщата. Но мисля, че знам какво всъщност те тревожи. Въобразяваш си, че да си автор на „Сред свинете“ не е достатъчно, за да го размекнеш, че е необходим допълнителен тласък, който да го накара да препусне към писалката и чековата книжка. И може би си прав. Във всеки случай ще е най-добре да се подсигурим. Довиждане — отсече Гали и с характерната си импулсивност изхвръкна от стаята.
Изминаха няколко минути, преди Сам да проговори, а когато го направи, беше с нисък, разтреперан глас, който подсказваше, че животът в замъка Бландингс започва да си казва думата.
— Санди!
— Тук съм, повелителю мой.
— Отдавна ли познаваш Гали?
— От доста време.
— Винаги ли е бил толкова припрян?
— Дори повече.
— Къде според теб отиде?
— Кой знае? Вероятно го е връхлетяло вдъхновение. Внезапните му вдъхновения винаги го карат да бърза.
— Бих искал да не е така. Накара ме да си глътна езика.
— Разбира се, има и друга възможност.
— Каква?
— Може просто да е решил, че искаме да сме сами.
— И колко е прав — рече Сам, моментално забравил всичките си грижи и тревоги.
Минаха петнайсет минути, преди Гали да се върне. У него имаше нещо, което винаги караше близките му да се сещат за дългокосмест териер. В момента приличаше на дългокосмест териер, който след няколко дни на безплодни усилия най-сетне се е сетил къде е заровеният кокал. Излъчваше същия кротък триумф.
— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате — започна той.
— Няма нищо — отвърна Санди. — Намерихме си интересни занимания. Да ти кажа ли нещо, Гали? Сам е същинско агънце.
— Не се и съмнявам, но нека оставим това засега. В момента ни засяга склонността му да се спотайва в бараки.
Сам примижа.
— Предпочитам да не споменаваш в мое присъствие думата „барака“ — примоли се той. — За какво изобщо говориш?
— Ще ви обясня. Вероятно се чудите защо ви напуснах толкова скорострелно. Отидох да търся онзи срам за природата Хъксли Уинкуърт.
— Защо, за Бога?
— Открих го в дневната. Правеше каталог на колекцията си от лепидоптери и хубавичко си побъбрихме.
— За лепидоптерите?
— За пускането на Императрицата от кочината й. Ти не си в течение, но съкровената мечта на този млад негодяй е да й дари свободата и да види какво ще стане. Опитвал се е на няколко пъти, но всеки негов опит е бил пресичан от бдителната Моника Симънс. Непоклатима, вярна и твърда на своя пост, тя винаги се е появявала в решителния момент да му попречи.
— Имала е късмет. Лорд Емсуърт ще получи удар, ако Императрицата избяга.
— Точно така. Ще бъде разтърсен из основи. Та, както казах, открих хлапака сред бръмбарите му и му поставих въпроса ребром. Сега, казах му аз, е ударил неговият час. Моника Симънс замина за Лондон, ангелът с огнения меч вече не фигурира на хоризонта и пътят е кристално чист. Възползвай се от изгодния случай, подкокоросах го аз, защото втори може да не ти се предостави. Не твърдя, че вникна трудно в мисълта ми и не прегърна идеята. Санди ще потвърди, че съм нелишен от красноречие със завидна убедителна сила. Та по въпроса — той одобри плана и ме увери, че ще пристъпи към изпълнението му веднага щом приключи с каталога. Изчисли го на около двайсет минути. Това е.
Млъкна, сякаш очакваше бурни ръкопляскания, но Сам не прояви възторг.
— Вероятно ще ме сметнеш за глуповат — започна той, — но какво ще рече: „Това е“?
Гали го зяпна втрещен.
— Не ми казвай, че не си разбрал. Обзалагам се, че Санди схвана.
— Разбира се. Сам ще се спотайва в бараката, Хъксли ще отиде да изпълнява нечестивия си помисъл, Сам ще изскочи и ще го хване за яката. Ще го завлече при лорд Емсуърт, ще му разкаже всичко, а лорд Емсуърт ще е толкова благодарен, че няма да може да му откаже нищо. Тогава ти, Гали, отиваш при лорд Емсуърт и го молиш да услужи на благодетеля с хиляда лири, а той възкликва: „Превъзходно, превъзходно, превъзходно“ и те ти го щастливия край. Така ли е, професоре?
— До последната дума. Сам, най-добре е тръгваш, време е за засадата.
Сам показа по-малко ентусиазъм и от преди.
— Искате да клеча в оная проклета барака?