— Точно така.
— Но там има умрял плъх.
— Тъкмо ще си имаш компания.
— И нещо повече, съвсем не съм убеден, че няма и живи плъхове. Когато бях там предния път, чух твърде зловещо скърцане. Няма да отида.
— Разбира се, че ще отидеш, агънце — рязко се намеси Санди. — Помисли какво означава това за нас.
— Знам, но…
— Сам! Сами! Самюел, миличък!
— Лесно е са кажеш „Самюел, миличък“, но…
— Заради мен! За любимата жена!
— Е, добре.
— Браво, храбро мое мъжленце.
— Но го правя протестирайки — с достойнство заяви Сам.
— Странно — започна Гали, когато вратата се затвори, — че едно-единствено посещение го е оставило с такова предубеждение към бараката. Като го гледа човек, не би заподозрял, че е невротик. Но тия яки на вид мъжаги често са необичайно чувствителни. Същото стана с Башам Тапата, когато ние с Пухчо Бенгър вкарахме свиня в спалнята му.
— И защо сте го направили, ако смея да попитам?
— За да повдигнем духа на клетника. В продължение на няколко дни се разхождаше с увесен нос, не помня вече защо, та двамата с Пухчо обсъдихме въпроса и решихме да направим нещо, което ще го изкара от кожата му. Нуждае се от свежи интереси, това казах на Пухчо. Така че обилно напудрихме една свиня с фосфор и я оставихме до леглото му в два часа през нощта. След това ударихме гонга. Резултатите надхвърлиха значително очакванията ни. Светещата свиня го изтръгна светкавично от мрачните мисли и му набави всички нови интереси, от които се нуждаеше. Въпросът, заради който споменавам случката, е, че години след това не можеше да погледне свиня, без да се разтрепери. Беше развил същото предубеждение към тях, каквото се наблюдава у Сам спрямо бараките. А Тапата беше по-едър и от Сам. Странно. Здрасти, Бийч.
Икономът бе цъфнал на прага с важен вид, подсказващ, че не е дошъл на обикновено светско посещение.
— Мен ли търсиш?
— Не, сър. Търся господин Уипъл.
— За какво ти е господин Уипъл?
— Старшина Евънс и старшина Морган държат да го разпитат. Чакат го в килера ми.
Сензационното съобщение накара Санди — по-слабата брънка, да издаде стон, който напомни на Гали за предсмъртното бълбукане на празен сифон за сода. Самият Гали, верен на традициите на стария клуб „Пеликан“, запази спокойствие.
— Искаш да кажеш, че пак са тук?
— Да, сър.
— Ти ме смайваш. Мислех, че, сме се разделили с това комично дуо. Какво ги води насам?
— Информирах старшина Евънс по телефона, че гореспоменатото лице се намира в замъка, господин Галахад. Сигурно ще си спомните изразеното от мен становище, че той е престъпник и натрапник.
— Помня бръщолевенето ти в този смисъл, но реших, че съм успял да ти го избия от главата.
— Върнах се към това мнение, сър.
— Е, тогава знай, че грешиш, и старшините здраво ще се ядосат, когато разберат на какви глупаци са се направили по твоя вина, но щом им трябва Уипъл, ще го намерят долу при езерото. Отиде да доплува преди вечеря.
— Благодаря, господин Галахад. Ще уведомя офицерите.
Вратата се затвори. Гали подсмъркна нетърпеливо.
— Какво проклятие е добросъвестността! Именно тя кара Кларънс да не те понася. Бийч си е съвестен още от невръстен помощник лакей. Никога не оставя нещата недовършени. Е, това означава, че ще трябва да застопорим сцената Сам — Хъксли.
— Същото си мислех и аз.
— Не че има някакво значение. Мога да накарам Кларънс да се преклони пред волята ми и без нея.
— А Сам? Какво ще правим с него?
— Ще го отпратим.
— И аз мисля така. С тази глутница по петите му.
— Тук вече няма какво да го задържа, след като изгладихте дребните си затруднения. Иди го прибери от бараката, заведи го в гаража, накарай го да избере кола и да тръгва за Лондон. И подчертай, че скоростта е от най-съществено значение.
— Значи вече ще краде коли вместо велосипеди?
— Да, кариерата му бързо се развива. Какво чакаш?
— Не чакам. Тръгвам.
— Ами тръгвай. А аз — заяви Гали — ще ида да се видя с Кларънс.
Дванадесета глава
1.
Когато му предстои важен разговор, разумният мъж не действа прибързано. Някой по-млад и неопитен би хукнал веднага към кабинета на лорд Емсуърт, без да спре да се подготви, ала Гали знаеше, че ако човек иска да се представи добре, е нужен стимул. Следователно първото нещо, което направи, беше да се запъти към дневната. Коктейлите вероятно се бяха превърнали в ледена вода, а нямаше време за ленива чашка портвайн в килера на Бийч. Но той открай време беше готов при нужда да се примирява с несгодите.
Мартинито, което си сипа неколкократно, го изненада приятно. Не хапеше като змия, нито пробождаше като пепелянка, но не беше и лишено от тиха властност, та след като го вкара в системата си, се почувства крайно ободрен. Но точно в този миг вратата се отвори и в салона влезе сестра му Хърмайъни.