Всеки, видял лейди Хърмайъни преди около десет минути, би бил смаян от поведението й, когато се появи в стаята, защото само преди малко беше същинска руина. Провалът на експедицията в Градинския апартамент я беше оставил доста разлюляна, а припомняйки си, седнала в будоара, подробностите на катастрофата, още потреперваше. Сякаш отново и отново чуваше племенника си Уилфред внезапно да запява пред вратата и от това неизменно й се завиваше свят. Ужасният звук караше всеки нерв в тялото й да подскача. Може би ще е пресилено да кажем, че беше на нокти, но определено страдаше от емоционално разстройство. Не един психиатър би потрил злорадо ръце при вида й, предвкусвайки доходен бизнес.
Ала сега смущението й се бе уталожило и тя отново беше спокойна. Също и самодоволна, реши Гали, като я видя. Познанството му с нея от дните на детската стая го беше направило експерт в анализите на различните й настроения и сегашното хич не му допадна. Видът й беше на сестра, която крие силен коз в ръкава си, а това беше опасно. Все пак я поздрави със сърдечно „Здрасти“ и се приготви за предстоящите неприятности, като си наля още едно мартини.
Това я накара неодобрително да подсмъркне.
— Така си и знаех, Галахад, че ще те открия при шейкъра за коктейли.
— Искала си да ме видиш?
— Да, трябва да ти кажа туй-онуй.
— Винаги ми е приятно да си бъбря с теб.
— Съмнявам се, че случаят ще е такъв.
— Да не си дошла да ми съобщиш, че достопочтената Дафни Уинкуърт е духнала под опашката на Уилфред?
— Моля?
— Няма да го назначи за учител по музика.
— Тогава не би ли ми казала за какво толкова искаш да ми говориш? Аз съм зает човек и имам стотици ангажименти. Не мога да ти отделя повече от пет минути.
— Пет минути са достатъчни.
Лейди Хърмайъни седна и самодоволството й направо заструи от всяка пора на съществото й. Гали, който се мъчеше да се сети на кого му прилича, внезапно получи просветление. На Дебелото момче в Дикенсовия „Пикуик“. Трябваше само да каже „Искам да ви полазят тръпки“, и приликата щеше да е завършена.
— Преди няколко минути Вероника ми се обади по телефона.
— Тъй ли?
— Беше сияйно щастлива. Тъкмо бе провела дълъг разговор с Типтън.
— Нима?
— С две думи…
— Винаги са за предпочитане.
— … Казал й, че е прочел писмото…
— Онова, дето ти й го продиктува?
— … И е сигурен, че не мисли и дума от написаното. Тя, разбира се, го е потвърдила. Ще се женят в други ден в кметството. Никога не съм одобрявала тези прибързани женитби, но в този случай тяхната е напълно оправдана. Опасявам се, че това решение дълбоко те засяга.
— Имаш предвид Сам Багшот?
— Така ли е ужасното му име? Бях го забравила. Да, Сам Багшот имам предвид.
— Какво смяташ да правиш?
— А ти какво очакваш? Ще му наредя незабавно да напусне замъка, а после ще ида при Кларънс и ще му обясня какво се е случило.
— Разбирам.
— Къде е той?
— Мисля, че в кабинета си.
— Не Кларънс. Онзи Багшот.
— О, Сам ли? Току-що беше в малката стаичка до библиотеката, където работи Санди Календър.
— Благодаря. Няма нужда да ме придружаваш, Галахад — рече тя след няколко секунди, като спря пред вратата на библиотеката.
— Не би ли желал да присъствам като телохранител?
— Не те разбирам.
— Сам като се ядоса, има навика да фраска хората по очите.
— Не смятам, че ме грози опасност.
— Тъй да бъде. Само че бъди нащрек. Трябва да наблюдаваш коленете му. Те ще ти подскажат кога се готви за кроше. Дръж високо гарда и не забравяй да финтираш.
— Благодаря. Довиждане, Галахад — хладно отсече лейди Хърмайъни.
Тя влезе, а Гали, като затвори вратата зад гърба й, обърна ключа в ключалката и бързо отпраши. Плановете му налагаха светкавични действия. Съжаляваше, че се налага да причини неудобство на сестра си, но беше от съществена важност тя да остане на склад, докато той привършеше деловия разговор с брат си Кларънс. А в края на краищата неудобството нямаше да е кой знае какво. В библиотеката имаше меки кресла, в които Хърмайъни да си отдъхне, и няколко хиляди прекрасни четива, с които да се свие в креслото, ако реши да убива времето. Той тръгна към кабинета на лорд Емсуърт без никакви угризения на съвестта.
Пътят му минаваше през просторния вестибюл, където слагаха табелките „Пушенето забранено“ и „Моля, стойте в редица“, и докато слизаше по стълбите, до ушите му оттам долетя премерен глас, който настояваше някой да дойде в замъка с най-голямата възможна бързина, и като стигна вестибюла, видя на телефона Бийч. Разговорът, колкото и важен да беше, очевидно бе приключил, защото икономът с вежливото „Благодаря ви, сър. Ще информирам достопочтената Дафни“ остави слушалката.