— Дафни твърди, че ако не се извиниш, ще си тръгне.
— Както обича.
— Ако Дафни си тръгне, ще си тръгна и аз. Питам те за последен път, ще й се извиниш ли и ще унищожиш ли онази свиня, или не?
— Разбира се, че не.
— Тогава утре вземам първия влак за Лондон.
— Ваулс може да те закара с колата.
— Не желая с колата. Ще тръгна с влака, но преди да замина, ще ти кажа нещо, което може би ще те заинтригува. Казал ли ти е Галахад за забавната шегичка, която си прави с теб?
— Ъ? Какво? Не.
— Би трябвало, Галахад. Шегата се разваля, ако продължи твърде дълго. Човекът, когото ти пробутва за Огъстъс Уипъл, въобще не е Огъстъс Уипъл.
— Какво!
— Това е някакъв гаден приятел на Галахад, когото е вмъкнал в замъка за някаква своя цел.
— Не мога да повярвам!
— Може би ще повярваш, като ти кажа, че почти веднага след пристигането му Бийч е разговарял по телефона с истинския Огъстъс Уипъл, обаждащ се от клуб „Атенеум“ в Лондон. Довиждане, Кларънс. Вероятно утре сутринта няма да се видим.
Вратата се затвори зад гърба й, а лорд Емсуърт, след като бързо премигна шест пъти, рече:
— Галахад…
— Кларънс — прекъсна го Гали, преливащ от ентусиазъм, — беше великолепен. Ненадмината победа. Сваляме с уважение шапки пред човека, погледнал достопочтената Дафни Уинкуърт в очите и принудил я да повехне, но когато веднага след това същият човек смазва Хърмайъни и отпраща и нея с шут, ние нямаме думи и можем само мълчаливо да се преклоним пред него, разпознавайки герой и храбрец, какъвто рядко се среща. И ти ще пожънеш лаврите си, Кларънс. Извоюва пълноценен и щастлив живот насаме със свинята си, живот, напълно пречистен от всякакви сестри. А ти заслужаваш всяка минута от него. Но аз те прекъснах. Май се канеше да кажеш нещо. По повод абсурдното обвинение на Хърмайъни ли?
— Ъъъ, да.
— Така си и мислих. Чудиш се дали в него има капчица истина. Скъпи ми приятелю, можеш ли да се съмняваш?
— Но не е ли странно, че Бийч е разговарял по телефона с човек, нарекъл се Огъстъс Уипъл?
— Ако се замислиш, никак дори. Мога да го обясня. Обясних го и на Хърмайъни, но тя не ме слуша. Знаеш, че Денят за посетители винаги изтощава Бийч. Уморително е да развеждаш хора наоколо. Бил е задрямал, когато е вдигнал слушалката. Разбрал е погрешно името. Тия неща се случват непрекъснато. Една моя позната от младостта ми беше лудо влюбена в мъж на име Джо Брайс. Една сутрин позвънил телефонът и някакъв глас казал: „Ало, Мейбъл, Джейн, Кейт или както там й беше името, обажда се Джо Брайс. Ще се омъжиш ли за мен?“ Тя, естествено, отвърнала, че той може да заложи старите си чорапи, че ще се омъжи за него. Той споменал бар на Хеймаркет, тя отишла там и човек на име Джо Прайс, когото едва познавала, скочил към нея и я грабнал в прегръдките си, а когато тя го отблъснала и го пернала по главата с чантата си от крокодилска кожа, очевидно пълна с отломки от медна руда, той се вкиснал и започнал горчиво да я упреква. „Само преди час ми каза, че ще се омъжиш за мен“, напомнил й той. Потрябвало й доста време да оправи нещата. О, Егбърт, здрасти. Върна ли се?
Думите бяха отправени към полковник Егбърт Уедж, който в този момент влезе в стаята с поомачкан от пътуването вид, но по-малко уморен, отколкото можеше да се очаква след дългото пътешествие от Уърстършир.
— Тъкмо пристигам — съобщи той. — Хванах ранния влак. Спрях в „Гербът на Емсуърт“ за едно бързо. О, Гали, какво стана с онова писмо, за което те предупредих? Получи ли го?
— Да.
— Добре — рече полковник Уедж с огромно облекчение. Знаеше, че може да разчита на Гали. — Къде е Хърмайъни? Бийч ми каза, че е тук.
— Тръгна си преди няколко минути.
— Тогава ще я намеря в нашата стая. Вероятно е отишла да се преоблича. О, Кларънс — сети се полковник Уедж и спря до вратата, — това сигурно ще те заинтересува. Докато обръщах чашката в „Гербът на Емсуърт“, там влезе един човек, чието лице ми се стори познато, и се оказа, че е Уипъл, авторът на книгата, която четеш непрекъснато.
— Какво!
— Да, запитах го какво прави в тази част на света, а той отвърна, че ти си го поканил в замъка, но в момента не си можел да го приемеш, защото си на легло с дребна шарка, но тъй като той копнеел да види Императрицата, решил да отседне в „Гербът на Емсуърт“. Трябва да има някаква грешка, защото нямаш вид на болен от дребна шарка. Най-добре му се обади и разбери какво става. Е, отивам да се изкъпя. Потънал съм в прах и сажди.
Лорд Емсуърт заговори с нисък, разтреперан глас.
— Един момент, Егбърт. Казваш, че се познаваш лично с господин Уипъл?