— Виждали сме се два-три пъти в „Атенеум“. Старият генерал Уилоуби от време на време ме кани там на обяд.
— Благодаря ти, Егбърт.
Продължително мълчание последва излизането на полковника. Наруши го лорд Емсуърт и в гласа му се четеше нескрит упрек.
— Е, Галахад, на какво прилича това!
В стария клуб „Пеликан“ често се твърдеше, че и най-лепкавото положение заварва Галахад Трипуд хладен като шаран в рибарски магазин, и сега се доказа, че това не са празни приказки. Там, където някой редови човечец с по-голям брат, гледащ го както лорд Емсуърт го гледаше в момента, би се изчервил и закършил пръсти, той запази характерната си напереност и се приготви да хвърли прах в очите, както си му беше обичаят.
— Знам какво чувстваш, Кларънс — започна той. — Вкиснат си като миналогодишно зеле и не те упреквам. Упреквам себе си. Не бих извършил това невинно прегрешение, ако не беше въпрос на живот и смърт. Този младеж, казва се Сам Багшот и е син на покойния Боко Багшот, когото вероятно не помниш, въпреки че ми беше най-близък приятел, е влюбен в младата Санди Календър и между двамата беше възникнало недоразумение, поради което беше особено важно да дойде в замъка и да го изясни. Радвам се да заявя, че той успя благодарение на гостоприемството ти. А аз исках да те одрусам с хилядата лири, защото има нужда от тях, за да се ожени за нея. Всъщност от началото до края съм действал само от най-благородни подбуди, но не мисли, че не виждам и твоята гледна точка. Естествено е да подскочиш при мисълта да се разделиш с хилядарка, макар да е само заем и да си я получиш обратно с лихвите, и да я дадеш на човек, когото почти не познаваш. Напълно си прав. И през ум да не ти минава да дадеш парите. Сбърках, като ги поисках от теб. Дръж парите си в стария дъбов сандък. Все пак би било жалко, защото ако ги платиш, ще се окажеш на покрива на света. Вече се отърва от Уинкуърт, отърва се от Хърмайъни, а по този начин ще се отървеш и от Санди. Моля? Каза ли нещо, Кларънс?
Лорд Емсуърт не бе казал нищо. Това, което се изтръгна от устните му, беше сподавен стон. Пенснето му святкаше със странен блясък.
— Галахад!
— Моля?
— Да не искаш да кажеш, че ако дам парите на онзи човек Боко Багшот…
— Сам Багшот. Боко е бащата.
— Искаш да кажеш, че ако дам назаем на този Сам Багшот хиляда лири, той ще отведе госпожица Календър оттук?
— Точно така. Но както ти сам отбеляза, няма земна или небесна причина, поради която да му ги дадеш, с изключение само на случая, че не искаш тя да остане тук за вечни времена. Без съмнение си казваш, че си в състояние да я уволниш, но си ли? Съмнявам се. Тя ще пролее ведра сълзи, и доброто ти сърце ще се размекне. А тъй като не можеш да очакваш да живееш сам в замъка с младо момиче, това ще те накара да помолиш Хърмайъни да се върне, а тя, естествено, ще се върне заедно с онази Уинкуърт и ето те там, откъдето започна.
Лорд Емсуърт пое дълбоко дъх.
— Ще ти дам чека, Галахад. Ще го попълня незабавно.
Гали беше смаян.
— Наистина?
— Тъй, тъй.
— Превъзходно, превъзходно, превъзходно — рече Гали. — Благодаря ти, Кларънс — добави той след малко, като пое продълговатото парче хартия с къдравия подпис.
Той се изправи. Погледна си часовника. С удоволствие отбеляза, че има време да отскочи до килера на Бийч, преди да прозвучи гонга за преобличане за вечеря. Очакваше това посещение с искрена радост. Там не само че имаше портвайн, но по всяка вероятност го чакаше и допълнителното развлечение от страна на старшина Евънс, с когото винаги беше чест и удоволствие да обменяш идеи.