— Да, сър.
— Тогава, ако водя Кларънс на обяд, трябва да тръгвам. Колко е часът?
Бийч извади от джоба на издутото си сако красив сребърен часовник, връчен му като награда за победата в турнира на Маркет Бландингс по хвърляне на стрелички. Беше най-ценното му притежание и винаги приятно потръпваше, когато го поглеждаше.
— Наближава десет, господин Галахад.
— Ами влез и кажи на малката Уедж да побърза. А, ето я. Не, не, това е Санди Календър.
2.
Момичето, което слизаше по стълбите, в много отношения радваше окото, фигурата й беше стегната, носът и устата — над всяка критика, а косата й преливаше от привлекателните червени оттенъци, тъй уважавани от Тициан. Но за познавач на красотата като Гали целият ефект се изпортваше от тежките очила с костенуркови рамки, които бе окачила на носа си. Те сякаш покриваха преобладаващата част от лицето й и той се зачуди откога ги носи. При последната им среща от тях нямаше и помен, макар че, естествено, биха могли да бъдат пъхнати в чантата й.
— Здрасти, млада ми Санди — рече той.
Двамата с Александра (Санди) Календър бяха стари приятели. Когато я видя за първи път, тя работеше за покойния Чет Типтън и именно Гали я уреди на поста секретарка на брат си Кларънс, факт, за който се надяваше никога да не стигне до ушите на Деветия граф, защото трудно би понесъл упреците му. Лорд Емсуърт беше алергичен към всякакви секретарки и секретари.
— Санди, виждаш ми се доста напрашена. Къде си се въргаляла?
— Почиствах кабинета на лорд Емсуърт.
— Клетото същество.
— Аз ли?
— Кларънс. Мрази да чистят кабинета му.
— Обича да е разхвърляно и мръсно?
— Обожава. Това е представата му за уют. Но ти очевидно си свършила доста тежка работа. Видът ти ми напомня за едно вестникарско заглавие, което прочетох навремето за „Роби на труда, погребани под тонове пръст“. Но щом това те прави щастлива.
— О, много съм щастлива. Гали, би ли изпратил по пощата в Лондон този пакет?
— Разбира се.
— Благодаря — рече Санди и се върна в къщата.
Гали замислено се загледа подире й. В поведението й имаше нещо, което го остави с впечатлението, че не е чак толкова щастлива, колкото се обяви, и това го тревожеше. Не го забелязваше за първи път. Беше такава от деня на пристигането си. В дните при Чет Типтън беше безгрижна душица, винаги готова да се посмее с него, но замъкът Бландингс явно я потискаше. Ако не се заблуждаваше дълбоко, беше налегната от тежки мисли. Разгледа пакета и забеляза адреса.
— „С. Г. Багшот, Халси Чеймбърс 4, Халси Корт, Лондон.“ Необичайно име. Наоколо не се въдят много Багшотовци. Интересно дали не е роднина на стария ми приятел Боко. Бийч, помниш ли Боко Багшот?
— Опасявам се, че не, господин Галахад. Не помня да е посещавал замъка.
— Прав си, май не е идвал. Срещах се с него в Лондон и в голямото му порутено имение в Съсекс, близо до Петуърт. Интересна личност. Имаше навика всяка година да избудалква някоя застрахователна компания, че иска застраховка живот за сто хиляди лири, а след лекарския преглед заявяваше, че е променил решението си. Така ежегодно си правеше пълен медицински преглед без пари.
— Умно, господин Галахад.
— Много. Един от най-светлите умове в стария „Пеликан“. Този човек спокойно би могъл да бъде негов син. Имаше син, наречен Самюел Галахад. Ясно си го спомням. Нарече го Самюел на жокея Сам Баулс, а Галахад, защото си падаше малко суеверен и беше убеден, че момчето ще наследи това, което наричаше „моята способност да надушвам победителите“. Не че съм надушил много победители, но той хранеше дълбоко уважение към преценката ми, след като веднъж му подсказах да заложи на един кон с вероятност сто към осем за Юбилейната купа. Идваше при мен преди всяко важно надбягване и търсеше съвета ми. Интересно откъде-накъде младата Санди му изпраща колети. Тук има нещо меко, което буди интерес. Прилича на…
Щеше да продължи да говори за мекотата на пакета и възможното му съдържание, но го прекъснаха. На върха на стъпалата се появи самата прелест — момиче със сияйна руса красота, способно да изтръгне подсвиркване и от страна на най-невъзприемчивия американски войник. Природата бе надарила Вероника Уедж с мозък, който спокойно можеше да се побере в шишенце за аспирин, с явното убеждение, че ще е добре да не пресилва нещата, но с това единствено изключение тя имаше всичко и не е чудно, че Типтън Плимсол говореше за нея със спазми в гърлото и тремоло в гласа.
Зад нея крачеше майка й, сестрата на лорд Емсуърт Хърмайъни, след която дори Дон Жуан или Казанова не биха подсвирнали. Лейди Хърмайъни беше единствената жена от семейство Емсуърт, непритежаваща красотата и изяществото на статуя. Бе нисичка, пълна и приличаше на готвачка — когато беше и добро настроение на готвачка, доволна от суфлето си, а в лошо — на готвачка, даваща оставка, но винаги на готвачка с характер. Съпругът й полковник Егбърт Уедж беше като восък в ръцете й, както и дъщеря й Вероника.