В резултат на това заключение аз отидох да се оплача в най-близкия комисариат. Там изслушаха моите съображения и ми се усмихнаха:
— Да, мосю, вие сте прав. Благодарим ви за доброто мнение. Ще се опитаме да намерим престъпника.
Но не го намериха. Няколко месеца у дома преспиваха по десетина цивилни ажани. Всеки ден те монтираха до прозорците една теле-видео-аудио-апаратура, тежка няколко тона — и нищо… Не помогна и тяхната съвършена дактилоскопия, снимаща отпечатъци от пръсти даже ако пръстите са били на два километра от предмета на тяхното въжделение. Нищо не дадоха и звукограмите, произведени от апаратури, които можеха да доловят звуци отпреди пет века. Тези апаратури (в тяхната цивилна употреба) доставяха на французите рядкото удоволствие да чуят гласа на самия Людовик XIV, но в случая те бяха безсилни. Те бяха просто парчета тъпо желязо.
— Това е необяснимо, това е свръхестествено — заключи най-сетне комисарят Мегре (той беше още жив). — Мосю Гиле, по книжата ви намерихме само ваши отпечатъци… Какво значи това? Не ни ли разигравате?
Протестирах енергично. Слава богу, че Мегре си бе останал все същият добряк. Той прие протеста ми с едно съчувствено „Е, стига“ и нареди да направят фотокопие на ръкописа ми и да го дадат на полицейските психиатри. Те от своя страна намериха, че идеята на моя труд е наистина малко странна, но че всичко останало отговаря на една нормална логика и го препратиха в музея за неразкрити криминални случаи. С това работата приключи.
Но не и странните произшествия. Няколко дни по-късно трябваше да констатирам, че някой непрекъснато върви след мен. Връщах се позакъснял от една приятелска среща в италианския ресторант на „Рю де пижон“, когато чух зад гърба си стъпки. Не бих им обърнал внимание, ако всяка стъпка не бе съпроводена от тих сребърен звън. Сякаш човекът, който идваше подире ми, бе вързал на обувките си мънички коледни звънчета, от тези, които децата окачват по елхите си. Обърнах се — улицата беше пуста. Спрях да се огледам по-добре — стъпките също спряха. Тръгнах — те се възобновиха. Повторих операцията, но резултатът бе същият. След мен вървеше някой, когото не можех да открия.
Побързах да се прибера в къщи. Не казах нищо на Ан Мари и на Пиер, за да не ги плаша. Вечеряхме както винаги в нашата малка трапезария, чийто прозорец гледаше към вътрешния двор. Аз седях с лице към прозореца. Пиер ни разказваше весели новини от училището си — между другото как днес му намалили поведението, понеже го хванали да се целува с неговата Мариана пред вратата на дирекцията. Аз го смъмрих и забелязах, че би могъл да избира по-малко респектабилни места за тази цел и тъкмо се канех да му предам нещо от личния си опит, когато… Когато прозорецът на трапезарията бавно се отвори и също така бавно се затвори.
Между това никой от нас тримата не бе мръднал от мястото си.
Разтърках очи. Скочих и изтичах до прозореца. Отворих го, погледнах надолу в двора, огледах съседните прозорци, стените. Нищо.
— Какво има, Луи? — попита Ан Мари Селестин.
— Стори ми се, че прозорецът мърда…
— Възможно е, днес има вятър.
Не възразих на Ан Мари, но когато се връщах към стола си, чух няколко бързи стъпки, придружени от оня тих звън, който ми бе вече познат. Застинах на мястото си.
— Луи, ти си малко бледен. Да не ти е зле?
— Чухте ли някакъв… звън? — попитах с всичкото си хладнокръвие, което можах да събера в момента.
— Чух — засмя се Ан Мари. — Пиер си разбъркваше чая с лъжичката… Луи, ти май си прехвърлил нормата.
— Възможно е — рекох.
В действителност не бях пил нищо на приятелската среща, тъй като от известно време се обаждаше гастритът ми.
След вечеря аз се прибрах в кабинета си, убеден, че главата ми не е в ред тъкмо когато е трезва. Опитах се да работя, но нещо ми пречеше. Имах чувството, че в кабинета не съм сам. Дори по едно време, както се бях навел над ръкописа си, усетих нечия въздишка зад гърба си и по врата ме лъхна топъл въздух. Обърнах се светкавично — нищо; само една бебешка снимка на моя Пиер ме гледаше от стената… Това бе вече прекалено. Взех силна доза приспивателно и се прибрах под крилото на Ан Мари Селестин.
Не, този път не се отнесох до полицията. В най-добрия случай биха ме пратили в затвора за подигравка с властта, която, уверявам ви, разполагаше с достатъчно средства, за да съхрани авторитета си. Или биха ме тикнали в една от двестате лудници, което би било още по-неприятно, въпреки че тези заведения се славеха със своя комфорт и с изключителна свобода на мисълта и словото. От друга страна обаче бях почти сигурен, че някой обитава дома ми без моето съгласие и ме придружава на всяка стъпка. Чувах тихия сребърен звън даже когато влизах в тоалетната на колежа. Да, но защо не го чуваха другите?