Беше настъпила лятната ваканция. Изпитите в колежа бяха приключили и аз реших да се спася от странните произшествия в моята малка вила в подножието на Алпите. Вилата бях наследил от един чичо, който бе имал благоразумието да умре ергенин. Там прекарвахме обикновено лятната почивка с Ан Мари и Пиер.
Но този път аз заминах сам по причини, независещи от мен и зависещи от Президента. Работата беше там, че Тиберий III, загрижен за безопасността на Франция, бе форсирал подготовката за противоатомна защита. Пробните тревоги бяха зачестили, търговията с подвижни скривалища (ПС) процъфтяваше, по небето се стрелкаха атомни бомбардировачи, изтребители, пресрещачи, разузнавачи и, най-важното, никой нямаше право да се отдалечава на повече от триста метра от най-близкото противоатомно скривалище, тоест никой не можеше да излиза вън от градовете. Изключение се правеше само за онези, които можеха да си купят ПС и да го влачат прикачено за колата си вместо спален фургон. Тези щастливци бяха сигурни, че ако евентуалната А-бомба не падне точно върху тяхното ПС, а на два метра встрани, то половин час по-късно, ще могат да излязат на открит въздух, да си отупат дрехите и да отидат на опера. Но ПС бяха твърде скъпи за мен. За да се измъкна от Париж, трябваше да подкупя началника на един от пунктовете за контрол, с които бе опасан градът; ценоразписът на подкупите обаче бе претърпял някои изменения и аз можех да платя само за един човек.
По такъв начин аз се озовах самичък в подножието на Алпите заедно с моя ръкопис. Имах намерението да го завърша, преди да се появят за втори път моите тайнствени посетители — без да ми мине през ума, че тъкмо със своето бягство от Париж, аз улесних тяхното второ и в известен смисъл окончателно посещение…
Ето как се случи това.
Една свежа планинска утрин, беше 23 юли 2033 година, аз седях в старото плетено кресло на терасата. Пред мен имаше малка масичка, старинна, с мозаична табла и тънки извити крачета, носещи следи от позлата — истински сецесион, както ме бе уверил един антиквар — а върху масичката лежеше ръкописът ми. Той бе почти завършен. Оставаха ми изводите, но аз не бързах да ги фиксирам. Аз се наслаждавах на кристалния въздух, на синьозелената светлина, която струеше от планината и обливаше градината ми, на чистата тишина, нарушавана само от птичи песни. Наслаждавах се на моя ясен ум, който търсеше няколко остри и изящни фрази, за да закове последните ми и най-важни мисли. Бях щастлив. Бях почти убеден, че една добра книга може да спаси човечеството. Да, да, представете си!
Щеше ми се да споделя с някого радостта си, но в съседните вили пребиваваха само притежатели на ПС. Не обичах тези самодоволни, уверени в своето безсмъртие господа. Пък и освен това, те не четяха нищо друго, освен борсовите новини в „Глоар“. Оставих молива си на масичката (аз все още си служех с това примитивно средство за отбелязване на мисли) и си запалих една гръцка цигара. Смукнах, притворих блажено очи срещу слънцето. И в същия миг почувствувах някаква смътна тревога.
Не разбрах какво я породи. Огледах се. Пред очите ми играеха сини и червени петна, планината бе потъмняла застрашително, сякаш се готвеше да рухне върху мен. Съзнавах, че това е илюзия, светът винаги става по-тъмен, след като си погледнал в слънцето, но напрежението ми растеше и аз неволно се надигнах от креслото. Тогава слухът ми долови далечен вой на сирени.
А, мерд, казах си, Тиберий отново тренира нервите на своите поданици! Сега по улиците на градовете светват огромни червени стрелки, сочещи най-близките скривалища, и французите тичат към тях като побъркани… Погледнах часовника си — беше девет и шестнадесет минути. Воят на сирените нарастваше и се умножаваше, обхващайки околните градове и градчета, но аз знаех, че той ще продължи само една минута — като при всички пробни тревоги. Тръгнах да се разтъпча, докато проклетият вой замлъкне.
Обиколих терасата един-два пъти, като се опитвах да се върна към мислите си, но от това не излезе нищо. Воят пронизваше мозъка ми. Откъснах си една роза и я тикнах под носа си, но и това не помогна. Слязох от терасата и застанах под моята пиния — казвам моята, защото бях страшно привързан към това дърво. Разперило тъмнозеления си чадър, малко изкривено от постоянните ветрове в тази местност, то стоеше настрани от плодните дръвчета. То приличаше на човек, страдащ от болест в гръбнака, самотен в своето нещастие, и това някак ме сближаваше с нея, макар сам да не бях боледувал от нищо друго, освен от моя смешен гастрит. Облегнах се на пинията, като посмуквах цигарата си. Помня също, че един едър златист бръмбар, както си летеше, се удари в рамото ми и падна до нозете ми. Хвърлих цигарата и се наведох да го разгледам. Когато се изправих, погледнах часовника си.