Господи! Виещият рев на сирените продължаваше вече осем минути… Атомна тревога! Действителна!
Това беше невероятно. Никой във Франция и в света вече не вярваше във възможността от една атомна война. И все пак тревогата беше истинска…
Първата ми мисъл бе да побягна. Дано накъде? Страхът ме бе сковал и аз само можах да вдигна глава към небето, като очаквах оттам да дойде гибелта. Небето бе ясносиньо като алпийско езеро, спокойно и девствено, и аз си помислих, че навярно и след атомния смерч, който щеше да унищожи живота на Земята, то ще си остане все така спокойно. Тази мисъл ме утеши донякъде, защото добре е, когато все нещо остава, нали?
Сирените замлъкнаха. Тишината, която настъпи, беше по-ужасна и от най-ужасния вой. След това от съседните вили се чуха викове, плач, един мъжки глас подканваше близките си да побързат към ПС… Боже мой, Ан Мари и Пиер бяха в Париж. А навярно там щеше да се стовари първият удар!
Хукнах към пътната врата, дето бях оставил моя пежо, но се сетих за ръкописа си и побягнах към терасата. Отново се спрях. Глупости! Идиотизъм! Моята идея загиваше заедно със света, а аз се опитвах да спася книгата си. Ракетите с атомен заряд вече летяха към своите цели и след няколко секунди огненият хаос щеше да погълне всичко — заедно с тоя жалък ръкопис и с неговия автор. Също както акулите поглъщат човека с часовника и лулата му.
Обхвана ме апатия. Не можеше да се направи нищо. Седнах на тревата, недалеч от моята пиния, и даже успях да си помисля с известна ирония, че тривиалната идея за опасността от атомна война се бе оказала все пак по-вярна от моята оригинална „ръководна нишка“… Откъснах една тревичка и я сдъвках. Беше горчиво-кисела — и това беше последното ми вкусово усещане на Земята.
В следващия момент аз ги видях. Те изникнаха внезапно, сякаш от въздуха, както изникват образите върху телевизионен екран. Те стояха под пинията и гледаха към мен. Бяха двама — високи, едри, красиви като антични статуи, облечени в някакво блестящосинкаво люспесто трико, което плътно обхващаше телата им. На главите си имаха нещо като старинни рицарски шлемове, но лицата им бяха открити — това бяха богоподобни лица, но неподвижни и печални, поразени сякаш от вечна, неизлечима тъга. Единият от тях бе светъл, другият — мургав…
Нямах време да забележа нищо друго, нито да съобразя каквото и да било, защото двамата се спогледаха и с един скок прелетяха разстоянието, което ни разделяше. Опитах се да стана, но мургавият се наведе над мен. Почувствувах студено металическо докосване по челото си. Почнах да губя съзнание.
Последното ми усещане бе, че летя към планината. Последното нещо, което видях, беше един голям сребрист облак върху гористия склон — един облак с необикновена геометрична форма, напомняща огромна китайска шапка.
Събудих се, както и трябваше да се очаква, при твърде необичайни обстоятелства.
Бях сам. Лежах по гръб. Владееше ме чувство на душевна лекота и безтегловност. Като че някой ме бе лишил от кости и вътрешности и ми бе оставил само кожата, а след това ме бе напомпал с водород. Погледът ми опираше в един бял таван, от който струеше мека бяла светлина. Като обърнах глава наляво и надясно, видях голи стени, също бели и светещи. Лежах в средата на помещението. Самото помещение бе абсолютно празно — нито един предмет, нито една прашинка, нищо, на което да спра поглед. Само под гърба си усещах топлия пух на леглото.
Станах. По-скоро помислих, че трябва да стана, и в същия момент бавно и внимателно бях поставен на краката си. Озърнах се, за да открия тази автоматика, но бях изумен: зад мен нямаше никакъв пухен дюшек и никакво легло. Дяволска история! Ощипах се по бедрото, дръпнах силно двете си уши, тъй че даже изохках. Не, не беше сън.
А какво беше тогава? Къде се намирах? Мисълта ми работеше бавно и аз не можех да си спомня кога съм заспал и дори кой съм, но това много не ме тревожеше… Залових се да изследвам чудноватото помещение — ако „изследвам“ може да се употреби за нещо, в което няма нищо, вън от самия изследвач. Помещението бе малко, около петнадесетина квадратни метра, макар че бялата матова светлина, която струеше отвсякъде, създаваше една неопределеност на разстоянията, една илюзия за простор, която действуваше успокоително. Едната стена бе дъгообразна и по-дълга от останалите, срещуположната й бе твърде къса и плоска, плоски бяха и останалите две, които ги съединяваха, така че помещението имаше вид на малък сектор от някакъв цилиндър. Опипах стените, пода, подскочих и докоснах тавана — всичко бе направено от еластична, пружинираща материя; при силен натиск ръката потъваше в нея и след това отскачаше меко, отблъсната от добре измерено съпротивление. Никъде нито една грапавина, нито един издаден твърд ъгъл, нито една кукичка или пиронче… Ама че оригинална дупка, рекох си, истински чувал от дунапрен! И какво търся аз в него?