Едно тихо свистене, което се вмъкна в тишината като приближаващ се комар и след това заглъхна, ме събуди окончателно и ми върна паметта. Ах, да, — зеленото юлско утро, атомната тревога, двамата чудаци в синкавото люспесто облекло. И онова студено докосване до челото ми, което ме приспа…
Мон дийо! Аз бях приспан, отвлечен, напъхан в тази бяла дупка. И то няколко мига може би преди избухването на А-бомбата. Само няколко мига!… Какво бе станало с. Париж, с близките ми, с Франция, със света? Къде се намирах и защо се намирах тъкмо тук?
Тези въпроси така ми натежаха, че аз понечих да седна на пода по липса на стол, но нещо меко и пружиниращо обхвана задните ми части и аз се намерих седнал на половин метър над пода. Погледнах под себе си — там нямаше нищо. Просто седях във въздуха, на невидимо седалище, удобно облегнат на невидимо облегало. Моят стол не се отличаваше от моето легло… Що за дяволщина? Припомних си нещо за магнетизъм и силови полета, но нищо повече от това, тъй като бях абсолютен невежа в техниката. В къщи даже изгорелите бушони ги поправяха Пиер и Ан Мари.
Можех да размишлявам в удобно положение и това ми стигаше. Първото ми предположение бе, че съм отвлечен от враговете на Франция. Да, но за какво съм им потрябвал на тези врагове аз, скромният учител по история, когато много по-добра работа биха им свършили няколко генерали или самият Президент? Наистина във Франция на Нероновци и Тибериевци всичко беше военна тайна: министърът на нападението ми бе обяснил веднъж, че такава тайна представлява дори вместимостта на нашите клозети, тъй като по нея можело да се съди за благосъстоянието на нацията. Но по тоя въпрос аз знаех толкова, колкото и за броя на ракетните оръдия… Какво можеха да очакват от мен враговете?
Или просто онези двама чудаци ме бяха спасили? Много се говореше у нас за спасителни команди, които в последния момент щели да приберат нехайниците в противоатомните скривалища. Само че скривалищата бяха едни гробници от бетон, дето човек предварително се чувствуваше покойник, а това тук бе съвсем комфортна, макар и странна стаичка. Това бе по-скоро някакво болнично помещение, отколкото бойно съоръжение…
А, дявол да го вземе! Тази мека бяла светлина, това спокойствие, тези пружиниращи стени! Та тук човек не би могъл нито да си счупи главата, нито да се обеси — даже при най-добро желание… Косите ми настръхнаха. Никога не бях влизал в нито една от двестате отечествени лудници, но тази килийка напълно отговаряше на всички изисквания… Взели са ме за луд? Разбира се. Какво може да се очаква от човек, заел се да спаси света с една книга?
Тази мисъл едва не ме подлуди. Скочих и почнах да блъскам с юмруци по стените — естествено без какъвто и да е резултат. Тези стени не бяха създадени за блъскане по тях. Извиках няколко пъти, но гласът ми потъваше в меката белота. Поисках да се тръшна на пода от отчаяние, но, както вече знаете, това бе невъзможно — друснах се в един невидим силов стол.
А бях здрав като пън, както се изразяваше баща ми едно време. Бях изгладнял. Не знаех колко ще продължи моята изолация. Не знаех къде се намирам, нито — кои са моите похитители. Когато човек не знае толкова много неща, все някой трябва да се появи и да му ги обясни.
И те се появиха. Вдигнах глава и хлъцнах от изненада. Бяха същите двама полубогове, русият и мургавият. Зелените очи на единия и тъмните на другия ме гледаха спокойно и печално. Те стояха в своите синкави люспести облекла, но тоя път без шлемове и косите им свободно падаха на раменете. Стояха до извитата стена, а зад тях бе отворен голям кръгъл люк. Мургавият държеше в ръцете си две блюда… Впрочем аз едва сега направих откритието, че „мургавият“ беше всъщност „мургавата“ И честно да си призная позахласнах се: леко удължено лице с почти канелен цвят, великолепен гръцки нос под високото нежно чело, пълни устни, големи кафяви очи с дълги тъмни (естествени надявам хе) клепки… ах, нима женската красота подлежи на описание! И това тяло, високо и женствено, обхванато плътно от люспестата материя — една сирена, излязла от морските дълбини, за да докаже сякаш, че няма опашка, а прекрасни стройни нозе. Една Нефертити с тяло на митична сирена. Винаги така си бях представял женската хубост (нека ми простят моята руса Ан Мари Селестин и моята черноока колежка Роз Дюбоа от „Л’абе Сиейес“, която намираше, че съм интересен като мъж, въпреки длъжкия ми крив нос).