Жената направи едно движение и в него имаше неповторима грация. Тя остави двете блюда пред мене, във въздуха, на височината на една маса и се отдръпна, като продължаваше да ме фиксира печално и студено. Мъжът също не откъсваше поглед от мен. Усетих се неудобно, станах.
— Извинете, кои сте вие? — чух гласа си, малко дрезгав от вълнение. — Къде се намирам аз?
Двамата се спогледаха. Жената протегна ръка, посочи ми блюдата и тутакси изчезна в отворения люк. Мъжът я последва. Люкът се затвори с безшумно плъзгане — на стената не остана нито следа от него.
Бях отново сам. Всичко стана така бързо, че не бях сигурен дали е станало изобщо. Но двете блюда бяха пред мене. В едното имаше някаква кафява кашица, полупрозрачна, напомняща желе от телешко, в другото — купчина зеленикави топчета, големи колкото кестени, с твърде съмнителен вид. Кое беше първото и кое десертът? За един французин този въпрос е много важен, ако не иска да загуби чувството си за хармония. Излапах най-напред топчетата — те имаха вкус на банан и счукани орехи. После минах към кафявата кашица: излезе, че все пак съм сбъркал, защото тя беше солена и миришеше на керевиз… Нищо, следващия път ще се поправя.
Какво ми оставаше друго, освен да се изтегна върху моето силово или дявол знае какво легло и да чакам по-нататъшното развитие на събитията?
Така и направих.
Сънувах, че лежа в една ливада във Версай и се опитвам да заспя, а до мен седи Ан Мари в светла рокля, такава, каквато я помнех преди да се оженим. Ан Мари ме гъделичкаше по лицето с една дълга тънка тревичка. Отначало това ми беше приятно, но сетне почнах да се ядосвам: нито можех да издам глас, нито да вдигна ръка, за да махна тревичката от лицето си. Мина ми през ума, че съм парализиран и съм осъден вечно да лежа така неподвижен, като виждам само белите облачета по небето, а тревичката вечно да пълзи по кожата ми, без да мога да се почеша.
Събудих се. Над мене се бе навела мургавата Нефертити — един кичур от дългите й тъмни коси докосваше лицето ми. Като видя, че отворих очи, тя се отдръпна и притисна ръце към гърдите си, сякаш се извиняваше, Сега тя беше облечена в къса бяла туника, затворена на шията, и аз съжалих за онзи рибешки костюм, който не скриваше почти нищо. Затова пък канелените й нозе, голи, обути в сребристи сандалетки, бяха очарователни.
Поисках да стана, но тя ми направи знак да лежа и измъкна отнякъде една малка бяла кутийка с няколко циферблата по нея. Към кутийката бе прикачен тъничък кабел, на чийто край висеше нещо като прозрачна вентуза. Нефертити се наведе отново над мен и притисна вентузата върху лявата страна на гърдите ми: стрелките на циферблатите се раздвижиха. Тя премести вентузата на стомаха ми. По същия начин опипа с нея главата ми и крайниците, като не пропусна и босите ми пети. Нямаше съмнение — това бе медицински преглед. Догадката ми, че се намирам в болница, се потвърди. Целият въпрос беше — в каква болница.
Станах. Очаквах дамата да заговори първа, но тя ме гледаше мълчаливо и под тоя поглед аз се почувствувах по-скоро опитно зайче, отколкото френски гражданин.
— Госпожо — казах. — Бъдете така любезна да ми кажете къде се намирам. Впрочем, да ви се представя…
Представих й се. Тя не се помръдна. Лицето й оставаше все така печално и неподвижно. Може би не разбираше езика ми и това бе естествено. Но защо не направи едно движение, защо не се усмихне, не издаде един звук поне?
От малък проявявах способности на полиглот. Зададох въпроса си и се представих на английски, немски, испански, италиански, руски, полски, турски, арабски, китайски, на пет от индуските езици, на три африкански — резултатът бе все същият. Върнах се към родния си език, както ставаше винаги, когато излизах от кожата си.
— Мадам, ако сте жив човек, ще знаете да говорите навярно… Най-сетне аз съм гражданин на цивилизована страна и имам правото да зная…
Изглежда, че видът ми не е бил много любезен, защото тя вдигна ръце пред гърдите си с дланите навън и в очите й се появи кротка молба. После взе апаратчето си и излезе.
Тези посещения се повториха няколко пъти, заедно с прегледите, а след това настъпи дълъг период, когато не виждах нито Нефертити, нито нейния богоподобен кавалер. Когато се събуждах, намирах ядене върху невидимата масичка до невидимото ми легло. Изяждах го. След това подхващах безкрайни разходки из моята бяла килия, като я обикалях във все по-бърз темп. Когато ми се завиеше свят, тръгвах в обратна посока. Или сядах и се люлеех на удивителните столчета, които бяха винаги под мен. Тогава добих навика да размишлявам на глас.