Мон дийо, рекох си, ама че интересно! Колко ли биха се учудили писателите-фантасти, ако узнаеха, че в нашата Галактика наистина има и друго население, освен Земното и че при това, споменатото население не прилича нито на влечугите, нито на търкалящ се телешки търбух, нито на мъх, нито на морски вълни? И как ли биха се разочаровали астрономите-песимисти, които твърдяха, че човечеството е самичко в Галактиката?
И тъй аз бях в плен на чуждопланетни разумни същества. Целият въпрос бе за какъв дявол съм им нужен. От друга страна, като размислих трезво, стигнах до извода, че моето отвличане бе дошло тъкмо навреме. Бях почти завършил своя труд върху следващия век, но не знаех какво да правя с него — цензурата едва ли щеше да го пропусне през своето ситно решето; имах дългове, чиито падежи застрашително наближаваха; родната полиция, благодарение на случая с ръкописа ми, се бе заинтересувала от мен, а в такива случаи тя имаше обичай да се връща към обектите на своето любопитство, да за ги разгледа по-отблизо… При това положение
Едно пътешествие из Галактиката бе най-доброто, което можеше да ми се случи.
Ето защо в първия момент, когато осъзнах всичко това, вместо да се разсърдя на моите похитители и да ги напусна демонстративно, аз изпитах към тях чувства на симпатия и благодарност.
След глухонямото обяснение в „обсерваторията“ режимът ми бе облекчен. Люкът на килията ми оставаше винаги отворен и аз можех да се разхождам; колкото си ща из тесния коридор. Наистина из този коридор никога не срещах никого. Но можех да тичам по него, да се премятам презглава, да викам колкото ми глас държи. А това не бе малко за един французин в моето положение.
Нефертити поднови своите посещения. Тя идваше да ми донесе храна и да ме изследва със своите апаратчета, които сега сменяше всеки път. Няма съмнение, това бяха приятни визити. Нефертити бе толкова красива и мила, че понякога затварях очи, за да не се вълнувам прекалено. Но ми липсваше разговорът, човешкият контакт. Струваше ми се, че езикът ми постепенно се вцепенява от мълчание. Тогава, като използувах присъствието на моята чуждопланетна лекарка, аз започнах да приказвам какво ли не: разказвах й за моя Пиер и неговата Мариана, описвах й моя Париж със затворени очи и така чувствувах под нозете си каменните кейове на Сена, критикувах колегите си от колежа и рисувах смешния отец Ивронь, ругаех на воля правителството и Патриотичната лига, като използувах цветистия речник на докерите, спомнях си с умиление за мадам Женевиев, чиято пенсия бе увеличена с един франк месечно. Понякога не се сдържах и се обръщах към самата Нефертити, като превъзнасях прелестите й много подробно: беше ми странно, че тя и в тоя случай не ме разбираше. Една земна жена, даже ако е глухоняма от рождение, веднага би доловила за какво става дума.
Лицето на Нефертити обаче си оставаше тъжно и непроницаемо. Само веднъж, когато запях, в тъмните й очи забелязах по-жив блясък. А пеех една лекомислена песничка: в нея се разказваше за една хубава Нанет, която раздавала усмивките си като цветя и когато се явила пред небесния съдия, той й простил греховете заради нейната щедрост. В погледа на Нефертити имаше и учудване, и недоумение — сякаш разбираше думите, но не и смисъла на песничката.
При следващото й посещение, аз изпях Марсилезата, но тя не реагира.
Това мълчание, както и неизвестността пред бъдещето, почваха да ми действуват на нервите. Един ден, като изчаках търпеливо, докато Нефертити привърши своите изследвания, аз скочих и изревах:
— Мадам, колкото и да сте красива, повече не ще позволя да се докоснете до кожата ми с вашите мръсни уреди! Край! Ще убия някого! Ще го разкъсам и ще го изям!
И запях кръвожадната песничка „Са ира“, с която някога санкюлотите са изпращали аристокрацията на гилотината. Във Франция тя, разбира се, не се пееше отдавна вече, но предавана от уста на уста, бе стигнала до мадам Женевиев и аз я бях научил от нея — преди увеличаването на портиерските пенсии.
Този път Нефертити реагира. Тя отстъпи две крачки назад, като ме гледаше уплашено, но изслуша песента докрай. Сетне лицето й прие своя невъзмутим печален израз и тя почна да прибира своите апаратчета.
Аз демонстративно легнах по гръб, без да престана да ръмжа. И тук се случи нещо странно. Както си ръмжах, до мен стигна един нежен мелодичен глас, който казваше: прьоне пасианс, мон ами! Търпение, приятелю! Подскочих тъй, че едва не си чукнах главата в тавана. Но в килията ми нямаше вече никой.