Кой бе произнесъл тия думи, и то на перфектен френски? Или може би под влияние на самотата бях почнал да чувам гласове? Спомних си един побъркан бивш философ от нашия квартал. Той във всичко си беше съвсем нормален, само дето твърдеше, че след единадесет часа всяка вечер чувал гласа на Пиррон, който му казвал: „Приятелю, защо да се вълнуваме? Животът не е нищо повече от една глупава шега на природата. Иди да изпиеш едно перно при татко Мишел.“ Поради което бившият философ след дванадесет часа отново се явяваше в бистрото на татко Мишел… Дотам ли бях стигнал и аз?
Във всеки случай съветът да имам търпение ми подействува благотворно. От друга страна, Нефертити почна да идва при мен, придружена винаги от русокосия Аполон и аз, съобразявайки се с обстановката, ги посрещах с любезно „добър ден“, цитирах им епиграми от Хораций и Ювенал и ги изпращах с още по-любезно „довиждане“. В края на краищата, казах си, когато човек не може да направи нищо, той не прави нищо. И се успокоих. Помогна ми и споменът за вещите думи на Пиррон.
Реших повече да не обръщам внимание на моите похитители, и така да им покажа колко съм сърдит. Но и в това не успях. На следващия ден (или нощ) те пристигнаха някак забързани и като че ли разтревожени. Русият дойде до леглото ми, хвана ме за ръка и ме накара да стана. Сетне, като стискаше ръката ми така, че аз не охках само от мъжка суета, той ме помъкна към отворения люк и ме изведе в коридора. Нефертити застана от другата ми страна. Двамата ме взеха под ръка и ме поведоха със себе си.
Скоро се намерихме в обсерваторията, както аз, в своето невежество, наричах командния пункт на дисколета. Тримата останали членове на екипажа бяха тук. Онзи в синята туника седеше пред триетажния „роял“ с пръсти върху долния ред клавиши, а другите бяха застанали зад него и се взираха напрегнато в екрана.
Застанах там и аз с моите придружвачи. Екранът изобразяваше отново черната пустота на Космоса. В левия горен ъгъл личаха куп звезди, в десния долен — някаква светла мъглявина във формата на костенурка (по-късно разбрах, че това била мъглявината X.Y.Z — 200,000,000, 037-A.C, която представлявала от себе си сбор от 70,000 галактики, всяка от които била от три до пет пъти по-голяма от нашата, — и по тоя начин добих известна представа за величината на Метагалактиката). В центъра на екрана сребристо светеше малък диск, съвсем подобен на нашия — както ми го бяха показали при първия сеанс. Защо бе нужно да ми го показват втори път?
Погледнах към Нефертити и Аполон. За да им обясня недоумението си, тикнах пръст в гърдите си и посочих сребристия диск на екрана — това ние ли сме? Нефертити завъртя глава — не, не сме ние… Ах, ето каква била работата! На пътя на моето космическо пътешествие се бе появил нов дисколет. Моите похитители очевидно очакваха среща със себеподобни — инак едва ли биха се вълнували толкова.
Между това сребристият диск на екрана растеше с всяка измината секунда. Отвреме-навреме той се накланяше ту наляво, ту надясно и аз отдавах това на звездните ветрове, които бяха особено променливи в тая част на Галактиката. Даже по едно време се опасявах, че ще го катурнат, но това не стана. Новият дисколет постепенно изпълни целия екран. В него се появи една голяма квадратна дупка и… И аз чух около себе си възбудени гласове.
Петимата членове на екипажа, тези богоподобни мълчаливци, бяха проговорили. Да, да, те говореха на някакъв непознат език, съставен от гласни и от чести поцъквания с език и аз бях изумен от това до такава степен, че не забелязах, как нашият дисколет се вмъкна в квадратната дупка на другия…
Позволявам си, братя земляни, да съкратя много нещо от описанията, свързани с техническите подробности на нашето кацване на дискодрома на Големия дисколет. Сведения за подобни неща можете да намерите в изобилие още у древните автори от двайсети век, които навреме предугадиха всички варианти на космолетите и космическите пътешествия, всички начини и средства за съприкосновение с чуждопланетни цивилизации, всички видове кацвания, излитания и пр. Тъй че аз няма какво да добавя, освен да ви уверя, че нашето кацване мина благополучно.
На дискодрома на Големия дисколет, дето бяха наредени петдесетина машини като нашата, ни очакваха група посрещачи и посрещачки. Те явно бяха от едно племе с моите похитители. Едри и красиви в своите разноцветни туники, те спокойно дочакаха нашето стъпване на дискодрома. Аз неволно подръпнах полите на моето старо избеляло поло и огледах смачкания си платнен панталон — в това облекло ме бяха отвлекли от моята вила под Алпите, а на малкия дисколет, уви нямаше моден шивач. Това ме извиняваше донякъде.