От групата посрещачи се отдели един белокос мъж с голямо чело и римски профил и пристъпи насреща ми. Той вдигна две ръце пред гърдите си с дланите навън. Аз отвърнах със същото.
— Добре дошли, Луи Гиле — каза той със звучен младежки глас. — Радваме се да ви видим в нашата среда.
Останах в отворени уста. Боже мой, как тъй разбирах езика на тоя почтен мъж? Кога го бях изучил? Изглежда, че съм имал доста глупав вид, защото беловласият се поизкашля.
— Надявам се, че се чувствувате добре — продължи той. — Наистина на нашия разузнавателен дисколет липсват някои удобства, но тук вие можете да си починете и да се възстановите…
Той мигна с печалните си очи и ми подаде ръка. Аз бях готов да се плесна по челото. Едва сега осъзнах, че той бе произнесъл приветствието си на моя роден език… Как? Французин тук, на не знам колко си милиарда километри от Земята, в самото сърце на Галактиката?! Бях готов да извикам ура, да се разплача, да се хвърля на шията на моя съотечественик. Но той види се отгатна мисълта ми и някак странно бълбукна с гърлото си — сякаш се опитваше да се разсмее, но не можеше. Лицето му си остана все така неподвижно и тъжно.
— Не, не съм французин, Луи Гиле — рече той снизходително. — Нима вашият език се говори само от французите?
На това нямаше какво да възразя, а и въпросите в момента бяха неуместни. Запазих хладнокръвие. Поздравих се с останалите посрещачи. Членовете на нашия екипаж и сред тях Нефертити и русият Аполон вече разговаряха с приятелите си на своя странен цъкащ език. Белокосият с грациозен жест ме покани да тръгна редом с него. Вървях почтително половин крачка назад и вляво, по правилата на военната субординация, но той ме хвана под ръка и ме притегли до себе си.
— Не се учудвайте, че се обърнах към вас с името ви. Аз ви познавам отдавна… Познават ви и още някои от жителите на нашия дисколет. — Той така каза — жителите, а не екипажа. — Аз съм Бан Имаян, секл, или на вашия език, ректор на този дисколет.
— Моите уважения, господин ректоре — казах аз. — Но нали ректор е университетска титла?
— О, ще разберете всичко, не бързайте… Време е да ви запозная с вашите похитители.
И той ми представи Нефертити и русия Аполон по всички правила на французкия етикет. Излезе, че Нефертити се нарича всъщност Йер Коли, а нейният неразделен спътник — Бен Коли. Бан Имаян ми поясни, че са брат и сестра.
— А засега ще се разделим — рече той, преди да успея да кажа нещо.
Страшно делови същества бяха тия другопланетници.
Бяхме на изхода на дискодрома. Бан Имаян и останалите посрещачи вдигнаха ръце пред гърдите си и се изгубиха някъде вляво. Ние с Йер и Бен Коли стъпихме на една открита платформа, която тутакси ни възнесе нагоре.
Намерихме се под открито небе, в края на огромен площад. Като казвам открито небе, имам предвид един жълторозов купол, по който плуваха леки бели облачета — но хоризонтът бе твърде близък, а куполът — обрамчен от по-тъмен контур. Разбира се, това бе изкуствено небе, но илюзията бе толкова пълна, че аз трябваше да си помисля, за да се досетя. В центъра на площада, чийто радиус бе повече от триста метра, се издигаше висока цилиндрична сграда от лек зеленосив метал, опасана от десетина реда прозорци. Сградата имаше великолепен фронтон от червени колони, пресечени чудновато с цветни геометрични фигури, а над фронтона личеше огромна черна скулптура на мъж — полугол, наметнат с парцали, през които се виждаше тялото му, с наведена глава и отпуснати мускулести ръце. Подробности не можах да видя, но тази фигура ми напомняше с нещо „Гражданите на Кале“ от Роден. Само че беше безкрайно по-унила, тъжна, почти страшна.
— Това е нашият Дом на Разума — чух гласа на Бен Коли. — Ще имате случай да го разгледате.
— Да вървим — допълни Йер Коли.
Дявол да го вземе. И тези двамата заприказваха на френски. Вече нищо не можеше да ме учуди. Само се поизчервих, като си спомних какви глупости бях говорил в присъствието на Йер Коли, убеден, че тя не ме разбира. Погледнах я под око, но тя с нищо не измени безстрастния си, тъжен израз.
Тръгнахме край една редица цилиндрични постройки, не по-високи от етаж и половина, които обграждаха площада. Те всички имаха по един прозорец, опасващ горната им част, тъй че напомняха командни помещения на боен кораб. Сградите бяха съвършено еднакви по форма и само оцветяването им, както и общият тон на храстите около всяка от тях им придаваха известна индивидуалност. След всеки десетина сгради започваха улички, които лъчеобразно излизаха от площада. При пресичането на тези улички забелязах, че зад първия кръг сгради, следваха още няколко кръга, все по-широки, колкото по-далеч се намираха от центъра. Това бе естествено за градоустройството на един дисколет, който както показва името му, имаше кръгла форма. За да изчерпя тази тема, ще добавя, че освен „етажа“, по който вървяхме в момента, Големият дисколет имаше още два — със също такива сгради и със също такова жълторозово небе. Над третия етаж бе „таванът“, зает от стадиони, зали за концерти и забави, видеокамери и пр. и опасан от един парк със сребристосинкави дървеса и свежа тъмнозелена трева. Дисколетът имаше и „сутерен“, дето се помещаваха дискодромът, „кухнята“ и „машинното“ отделение. Диаметърът на тоя космически кораб бе повече от шест километра (за сантиметрите няма да спорим).