Както сами разбирате, братя земляни, аз съм принуден да приспособявам езика си към нашите земни представи и понятия, тъй че неточностите са неизбежни. Също така постъпваха и жителите на дисколета, когато трябваше да ми обяснят нещо. Така например секл у тях значеше едновременно и управител, и академик, и командир, и мъдрец, но те не можаха да намерят за това по-сполучлив термин от „ректор“, което в нашите представи извиква само образа на стар попрегърбен мъж, с черна униформена мантия и смешна шапчица на главата…
Но да продължим нашия разказ.
След като изминахме петдесетина крачки, моите спътници се спряха пред една от малките цилиндрични сгради. Йер Коли каза:
— Ето нашия дом, Луи Гиле. И вашия…
На мен веднага ми хареса моят бъдещ дом. Той имаше розов цвят и следователно щеше да ми осигурява добро настроение. Розови бяха и храстите в градинката отпред. Йер Коли, като домакиня, тръгна пред мен, а Бен Коли — след мен. С учудване видях, че пътната врата, а след това и вратата на сградата се отварят сами пред нас. Това бе една особеност на тукашните жилища — всички врати се отваряха сами, щом човек ги наближеше на две-три стъпки. Тези същества не познаваха ключове и ключалки, и всеки можеше да посети всекиго по всяко време на деня и нощта — те нямаха нито страх, нито тайни едни от други. Странно, нали?
Влязохме в сградата. Няколко стъпала ни изведоха на една малка кръгла площадка. Три врати се отвориха едновременно в кръглите стени. Успях да зърна, че две от стаите б яха абсолютно празни: мебелите бяха или скрити в стените, или бяха невидими, както на малкия дисколет, с който бяхме прилетели тук. Бен Коли бълбукна с гърлото си, като забеляза моето колебание (бълбукането със затворени уста и неподвижно лице наистина заменяше смеха на тия същества и това бе единственото неприятно нещо в тяхното поведение), и ми посочи третата врата.
Прекрачих прага и останах вцепенен. Не само защото тази стая беше обзаведена с напълно материални и видими предмети: легло, столове, писмена маса стил Нерон II — тоест с дебели крака, масивна, снабдена с огромен касапски нож за разрязване на книги и с едни боксови ръкавици до ножа — но и защото… Господи помилуй! Тук беше и моята масичка стил сецесион с пишещата ми машинка и с два изгризани молива до нея. Тук беше и моето старо кресло, изплетено от слама и камъш — същото, в което ме бе заварило утрото на моето отвличане. Тук беше и моята стара кушетка и даже фикусът от парижката ми квартира. Този фикус аз го търпях само за да не предизвиквам гнева на Ан Мари Селестин, но като го гледах сега, бях готов да се разрева. Какво ли правеше сега горката Ан Мари без него?
Озърнах се просълзен към Йер и Бен Коли. Йер учудено изви вежди:
— Не ви ли харесва тук? Но това са вашите любими предмети, напълно автентични… Само леглото и писмената маса са направени в нашата музейна лаборатория. По ваши земни модели обаче.
В този миг аз забелязах… — какво мислите?! Моята папка. Сивата ми папка с твърди корици, набъбнала от ръкописа на „История на следващия век“… Това вече бе много. Не издържах и паднах в креслото. То изскърца развълнувано.
— Йер Коли, Бен Коли, това е толкова мило от ваша страна!
— Мило? — Бен Коли размени един поглед със сестра си. — Какво значи то?
— Вие ми доставихте такава радост…
— А — сви рамене Бен Коли. — Всеки жител на Големия дисколет употребява свободното си време, за да достави удоволствие някому. У нас това е естествен закон.
— Чудесен закон — казах аз. — Не разбирам само защо мълчахте през цялото това мъчително пътуване малкия дисколет.
— Такава беше инструкцията — отвърна сухо Бен Коли.
— Инструкцията?!
Йер и Бен се спогледаха, сякаш се посъветваха дали да ми отговорят.
— Добре — каза Йер Коли. — Вие сте нетърпелив Луи Гиле. Това е ваш органичен недостатък. Това ни караше да се съмняваме в избора си…