Първото фантастично явление, с което се сблъсках на Големия дисколет, бе демографията и общественото устройство на превенианите. На дисколета живееха точно пет хиляди превениани, по равен брой мъже и жени, които нито се увеличаваха, нито намаляваха. Численото съотношение на половете се регулираше чрез въздействие върху хромозомните апарати на родилките, а устойчивата бройка на населението — посредством доброволното изчезване на най-старите при всяко раждане на нови същества. Наистина този способ да се избегне пренаселяването на дисколета изглеждаше малко варварски, но се оправдаваше от ограничената жилищна площ и от нежеланието да се строят нови дисколета, за да не се претовари движението в Галактиката. Много предвидливи бяха тия превениани!
— И никога не стават грешки? — учудих се аз. — И нито един излишен превенианин на тоя кораб?
— Нито един — отвърна Йер Коли, — освен мене.
— Как? Вие сте пет хиляди и първата, така ли?
— Да — отвърна студено Йер Коли.
— Значи все пак стават грешки?
— Това не е грешка, Луи Гиле. Това е предвидено. Каза го така, че не попитах нищо повече на тази тема.
Впоследствие разбрах, че наистина всичко беше предвидено и че това предвиждане ме засягаше по най-пряк начин.
Тъй като всички битови въпроси на дисколета се разрешаваха автоматично, като се почне от ремонта на жилищата и се свърши с ражданията, аз се заинтересувах с какво се занимават превенианите.
— С размишления и спорт — отвърна Йер Коли. — Ние вършим това, което не могат да извършат автоматите. Всеки си има някоя специалност в изкуството или науката, а също и свое хоби. Всички открития и духовни ценности се събират там — тя посочи Дома на Разума, — пресяват се и се използуват с оглед на нашата Мисия.
— Мисия? Каква мисия, Йер Коли?
— Имайте търпение, ще разберете… Между другото, всички дежурим в управлението на дисколета, което никак не е трудно, и сме длъжни да участвуваме в работата на солариума — едукатор, където се възпитават децата.
— Но защо взимате деца на един космически кораб? — попитах, забравяйки за миг предишните обяснения.
— Казах ви, че децата не се вземат… Те се раждат тук. Секл Бан Имаян, най-старият между нас, също е роден тук, както и поколенията преди него. Вие забравяте галактическите разстояния, Луи.
— Да, разбирам — казах. — И вие никога не сте виждали вашата планета? И не знаете нищо за нея?
Съжалих, че зададох този въпрос, защото Йер Коли дълго мълча и тъмните й печални очи съвсем потъмняха. Отдадох това на тъгата по родната планета.
— Извинете, Йер Коли.
— Нищо… Ние не сме виждали нашата планета, Луи Гиле, с изключение на Бан Имаян и още един превенианин.
— Но в такъв случай Бан Имаян трябва да е много стар.
— Не твърде — каза Йер Коли. — Някакви си шестстотин години по ваше земно леточисление. Средната продължителност на живота у нас е около хиляда и двеста години.
Божичко! И целия си безконечен живот тия същества прекарваха на дисколета, сами в пространствата на Галактиката! Защо? Каква бе тяхната тайнствена Мисия? Как не си умираха от скука?
Огледах Йер Коли доста безцеремонно. Намирахме се на „навана“ на Големия дисколет, дето бяха паркът, стадионите и другите съоръжения за удоволствие и забава. Бяхме спрели пред един малък открит амфитеатър, предназначен за балетни спектакли, в които участвуваха всички желаещи. Докато долу, върху кръглия подиум в центъра на амфитеатъра, млади превениани и превенианки изпълняваха фантастични „па“, като създаваха една феерия от цветове и движения, Йер Коли се бе облегнала на една мраморна колона до входа и наблюдаваше зрелището замислена. Стройните й нозе, златистоканелени, изваяните рамене и голите й ръце в късата, без ръкави, бяла туника, гръдта й, прелестна по своята форма и сила, блестящите й печални очи, над които като крила на птица се бяха разперили тъмни вежди — всичко това бе толкова младо и толкова прекрасно, че аз зажумях. Когато я погледнах отново, опитах се да отгатна възрастта й, съобразно превенианската продължителност на живота. Йер Коли срещна погледа ми и отговори:
— Скоро ще навърша сто петдесет и три години.
Дявол да го вземе, тия превениани много често отгатваха мислите ми. Посмутих се. Аз бях само на четиридесет и пет и въпреки че младеех, както казваха земните ми приятели и чернооката Роз Дюбоа от колежа, имах вече бели косми на главата си, а на челото и около устата — неизгладими бръчки. Как ли бих изглеждал на сто и петдесет години?