Що се отнася до мен самия, аз бях таен безпартиен гражданин — нещо толкова опасно за свободата, колкото и всичко останало. Наяве обаче членувах в Патриотичната лига на Президента. Това ми създаваше известно чувство на сигурност. Вън от задължението да нося образа на Президента върху една значка на ревера и да присъствувам на литургиите за неговото здраве и дълголетие, аз разполагах с времето си. То ми стигаше, за да възпитавам моя палавник Пиер в дух на благочестие и лоялност към държавата, в резултат на което той, кой знае защо, систематично изписваше стените с неприлични думи, засягащи честта, както на Президента, така и на самата Осма република. Това беше повече от странно, понеже сам аз не си позволявах в негово присъствие никакви възклицания, освен „мон дийо“ и „мерд“ — и то когато бивах в особено добро разположение на духа. В такива случаи Пиер ми подмигваше не дотам почтително, а моята чудесна Ан Мари Селестин слагаше пръст на устата си, след което аз замлъквах.
Ан Мари Селестин имаше право да ми прави забележки. Тя всяка сутрин ми поднасяше кафето заедно с вестник „Виктоар“, личен орган на Президента. След прочитането на вестника, тя ми напомняше да си измия ръцете. Това впрочем правеха всички горе-долу чистоплътни граждани на Франция, какъвто и вестник да четяха, тъй като и останалите три, които излизаха в тая епоха, а именно „Орор“, „Люмиер“ и „Глоар“ се различаваха от „Виктоар“ само по шрифтовете си. Ан Мари ми напомняше освен това да не се оглеждам из улиците, да не плюя на обществени места, да не вървя твърде бързо, нито твърде бавно, да не пия нищо, освен светена вода от бутилки, на чийто етикет бе изобразена резиденцията на Шан-з-Елизе и пр., понеже всяко необмислено действие придобиваше съмнителен политически смисъл; така например твърде бързият вървеж се тълкуваше като злонамерен опит да се избягнат отговорностите пред Отечеството, а твърде бавния — като също толкова злонамерено нежелание да се поемат същите отговорности и тъй нататък. По този повод дьо Сан Сансез бе нарисувал веднъж една смешна марионетка, един нещастен Пинокио, оплетен от конци, чиито краища, противно на естествените закони стърчаха все нагоре, и бе предложил на неколцина колеги в учителската стая да измислят текст на рисунката — за най-сполучливия текст бе обещал бутилка мартел. И представете си, премията получи директорът отец Ивронь. Той влезе случайно в тоя момент, видя рисунката и възкликна: „А, ето един истински французин.“ Добрият францисканец изгълта бутилката, а ние разбрахме тогава, че Сен Сансез е таен комунист.
Изслушвах съветите на жена си и се качвах на моя сив пежо. По пътя към колежа аз преповтарях на ум предстоящата си лекция за царуването на Ашурбанипал или на нашия Крал-Слънце, като търсех най-сдържани и неутрални изрази, както и мястото, където с достатъчно красноречие бих могъл да възвелича съвременна Франция. Това беше крайно необходимо, тъй като веднъж, в началото на моята преподавателска дейност, ми се случи нещо неприятно. Както се разхождах пред чиновете и обяснявах държавноправните основи на Асиро-Вавилон, аз споменах между другото, че вавилонците имали обичай да си къдрят брадите, но това не било задължително. Тогава класът изведнъж скочи на крака и въодушевено изрева: „Слава на Навуходоносор! Да живее теокрацията!“ Моля ви се! Представете си такъв вид ентусиазъм в първата четвъртина на 21-я век, по време на процъфтяващата Осма република, и вие ще разберете моя ужас. Защото в тази именно епоха мнозина френски граждани, любещи свободата, си мечтаеха нощем за една абсолютна монархия… Когато докладвах тоя фрапантен случай на отец Ивронь, той въздъхна и отправи поглед към Саваот.