— Да — наруши неочаквано каменното си мълчание Оцеола.
Професор Карпантие ги прегърна през раменете и ги подтикна към коша на балона.
— Кой знае, приятели? Може би ще дойде време, когато всички ние, цялото човечество, ще станем превениани. И с искрите на нашия разум ще запалим живот в мъртвите Галактики… Докато разумът е жив, за него няма граници. И докато няма граници, той ще живее.
— Вие приказвате като Бан Имаян, професоре — засмя се Наташа.