Джеймс Уайт
Галактическа болница
Глава първа
Лечителят
I
Извънземното същество, доведено в спалното помещение на О’Мара, тежеше около половин тон, имаше шест къси, дебели израстъка, които му служеха за ръце и крака, и кожа като гъвкава броня. Тъй като произхождаше от Хъдлър, планета с гравитация четири g — четирикратно по-голяма от земната, и налягане равно на седем земни атмосфери, то подобно масивно телосложение трябваше да се приеме за нормално. Но въпреки огромната му сила O’Мара знаеше, че съществото е безпомощно — едва на шест месеца, то току-що бе видяло родителите си да загиват при строителна злополука и мозъкът му бе достатъчно развит, за да се изплаши силно от гледката.
— До-до-доведох малкото — каза Уеринг, един от операторите на лъчеви влекачи. Той не без основание мразеше O’Мара, но сега се стараеше да не злорадствува. — Как-Как-Какстън ме изпрати. Каза, че с този крак не те бива за работа, така че можеш да се грижиш за малкото, докато пристигне някой от родната му планета. Сигурно са тръгнали вече насам…
Уеринг се отдалечи с провлачени стъпки. Залови се да проверява клапаните и закопчалките на космическия си костюм, като очевидно бързаше да се измъкне, преди O’Мара да спомене за злополуката.
— Донесох и малко от храната му — завърши той припряно. — Оставих я в херметическата камера.
O’Мара кимна мълчешком. Той бе млад човек с великолепна физика, която му осигуряваше победа във всяка битка. Лицето му бе квадратно, сякаш изсечено, и подхождаше на едрото мускулесто тяло. Той знаеше, че ако си позволи да покаже колко много го е засегнала злополуката, Уеринг ще си помисли, че просто разиграва театър. O’Мара бе открил много отдавна, че на хората, надарени с неговата сила, не се разрешаваше да изразяват каквито и да било по-нежни чувства.
Веднага щом Уеринг си тръгна, той отиде до херметическата камера за бояджийската пръскачка, с която хранеха жителите на Хъдлър, когато бяха далеч от родната си планета. Докато проверяваше уреда и резервните контейнери за храна, той се опита да преповтори историята, която щеше да разкаже на началник-сектора Какстън, щом той дойдеше. Взирайки се мрачно навън през илюминатора на херметическата камера към триъгълничетата и квадратчетата на гигантската игра-мозайка, разпръснати из пространство от петдесет кубически мили, той се опита да събере мислите си. Те обаче заобикаляха злополуката и се насочваха към истории и случки от далечното минало или бъдеще.
Огромната конструкция, която бавно издигаше снага в Дванадесетия сектор от пръстена на Галактиката, по средата на пътя към гъсто населените системи от Големия Магеланов облак, щеше да бъде болница — болница, която да засенчи всички останали. Стотици видове условия за живот, необходими за пациентите и персонала, щяха да бъдат възпроизведени тук точно с крайните граници на горещина, мраз, атмосферно налягане, гравитация и радиация. Такава гигантска и сложна структура далеч надхвърляше възможностите на всяка отделна планета, затова стотици светове изработваха своите секции и ги транспортираха тук, до мястото за монтажа им.
Всеки един от световете участници имаше свое копие от генералния план. Въпреки това възникваха грешки — вероятно поради обстоятелството, че планът трябваше да се превежда на толкова много различни езици и да се превръща в толкова много измервателни системи. Твърде често секции, които би следвало да паснат точно, трябваше да се видоизменят, за да се сглобят правилно, а това налагаше да се разместват многократно с помощта на цял куп лъчеви влекачи и преси. Тези затруднения усложняваха много работата на лъчевите оператори, защото докато в открития космос теглото на секциите бе равно на нула, масата и инерцията им бяха огромни. А всеки, който имаше нещастието да попадне между съединяващите се повърхнини на две секции, докато ги пасваха, се превръщаше в почти идеално изображение на двуизмерно тяло.
Загиналите при злополуката същества принадлежаха към много издръжлив вид — по-точно към биологичната класификация ЕСОВ. Възрастните екземпляри тежаха някъде около два земни тона, притежаваха изключително плътна, но еластична обвивка, която освен че ги предпазваше от нормалното налягане на тяхната собствена планета, им позволяваше да живеят и работят удобно във всяка атмосфера с по-ниско налягане, включително в безвъздушно пространство. В допълнение те имаха възможно най-висока поносимост към радиация и това ги правеше безценни помощници при монтажи на ядрени реактори.
Загубата на две такива полезни същества в неговия монтажен сектор сигурно щеше да накара Какстън да побеснее. O’Мара въздъхна тежко, реши, че нервната му система се нуждае от по-пълно разтоварване, и изруга. После взе пръскачката и се върна в спалнята.