Обикновено хъдлъритите поглъщаха храна през кожата си направо от гъстата, подобна на супа атмосфера на своята планета, ала когато се намираха в някой друг свят или в космоса, на определени интервали върху плътната им обвивка трябваше да се впръсква концентрирана хранителна смес. По кожата на малкото се виждаха широки, голи ивици, а на места впръснатият отпреди хранителен слой бе съвсем излинял. Несъмнено, помисли си O’Мара, то трябваше да бъде нахранено. Той се приближи на безопасно разстояние и започна внимателно да впръсква храната.
Процесът на обливане с храна очевидно допадаше на малкото. То престана да трепери в ъгъла и започна да препуска неудържимо из тясната спалня. За O’Мара храненето се превърна в мъчителни усилия да улучи бързо движещ се предмет, като същевременно той самият трябваше да предприема отчаяни ловки маневри, от които нараненият му крак го заболя нетърпимо. Пострадаха и мебелите му.
Накрая, когато Какстън пристигна, не само притихналият вече невръстен хъдлърит бе изцяло покрит с храна, но и всичко в спалното помещение лепнеше от силно миризливата хранителна смес.
— Какво става? — попита началник-секторът.
Космическите строители като категория хора бяха обикновени скромни личности, чиито реакции можеха лесно да се предусещат. Какстън обаче бе човек, който винаги питаше какво става, дори и в случаи като този, когато всичко му е ясно. Той най-вече обичаше да задава подобни ненужни въпроси, когато те просто целяха да уязвят някого. При нормални обстоятелства началник-секторът бе сигурно съвсем приличен човек, помисли си O’Мара, но те с Какстън все още не бяха се срещали при такива обстоятелства.
Подтискайки обзелия го гняв, O’Мара отговори на въпроса и завърши с думите:
— После смятам да изкарам малкото в космоса и да го храня там…
— Да не си посмял! — сряза го Какстън. — През цялото време ще го държиш тук, при теб. Но за това по-късно! Сега искам да чуя за злополуката. За твоето участие в нея, ясно ли е?
Изражението на Какстън показваше, че е готов да го изслуша, но че предварително се съмнява във всяка негова дума.
— Преди да продължиш по-нататък — прекъсна го Какстън, след като O’Мара бе казал едва две изречения, — искам да ти напомня, че този Проект е под ръководството на Мониторния корпус. Обикновено Мониторите ни оставят да уреждаме по наше собствено усмотрение възникналите неприятности, но в този случай има намесени извънземни жители и Мониторите ще трябва да се заемат с него. Ще има следствие. — Той потупа плоската кутийка, окачена на гърдите му. — Ще бъде справедливо да те предупредя, че записвам всяка твоя дума.
O’Мара кимна и с тих, равен глас започна своя разказ за злополуката. Той знаеше, че историята е неубедителна и че ако наблегнеше на някой отделен епизод, който да говори в негова полза, това само би я направило да звучи още по-неправдоподобно. На няколко пъти Какстън отваряше уста да заговори, но се отказваше от това си намерение. Накрая той попита:
— Някой да те е видял да вършиш тези неща? Или поне да е видял как двете същества се движат из опасната зона, въпреки че са били включени предупредителните светлини? Твоята скалъпена историйка обяснява проявеното от тях лекомислие, а теб самия едва ли не те изкарва герой. А не е ли могло да си пуснал предупредителните светлини след злополуката и именно това ти нехайство да е причината за случилото се? И всичките тези измишльотини за заблуденото малко сираче не са ли само куп лъжи, които трябва да те измъкнат от едно много сериозно обвинение…?
— Уеринг ме видя — прекъсна го O’Мара. Какстън втренчи поглед в него. Сега в очите му се четеше не само сдържан гняв, а и пълно отвращение и презрение. O’Мара усети как лицето му пламна.
— Уеринг, така ли? — запита глухо началник-секторът. — Изпипана работа, няма що. На всички ни е добре известно, че непрекъснато се подиграваш на Уеринг, че издевателствуваш над него и му се присмиваш заради дефекта му така злобно, че той сигурно те мрази като отрова. Дори и да те е видял, съдиите ще очакват, че той ще си премълчи за това. А ако не те е видял, ще приемат, че те е видял, но нарочно си премълчава. O’Мара, повдига ми се от теб.
Какстън се завъртя и тръгна към херметическата камера. Прекрачил е един крак вътрешния люк, той отново се обърна.
— Теб, O’Мара, те бива само да създаваш неприятности — каза той ядосано. — Ти си една заядлива камара от кости и мускули, но си достатъчно кадърен, за да те търпим. Да не мислиш, че получи самостоятелна квартира, защото си много способен? Нищо подобно — теб те бива, но не чак толкова! Истината е, че никой в моя сектор не желае да ти стане съквартирант…