III
Докато плуваше към повърхността на огромния басейн, Конуей се поспря за миг — бе се почувствувал някак си особено. Следващото му посещение трябваше да бъде при две същества в метановото отделение с ниска температура, но той разбра, че няма никакво желание да отиде там. Въпреки че водата бе топла, а и той се бе загрял от плуването около обемистия си пациент, Конуей почувствува, че му става студено и че би дал всичко, за да има край себе си група студенти да цапат из водата и да му правят компания. Обикновено не понасяше компаниите, най-малко тези на студенти на практика, но сега се почувствува отритнат, самотен и нещастен. Това усещане бе така осезателно, че той се изплаши. Явно се нуждаеше от разговор с психолог, макар и не обезателно с O’Мара.
Конструкцията на Болницата в този сектор наподобяваше купчина спагети — дълги, натрупани и неописуемо навити спагети. Така например всеки коридор с атмосфера от земен тип отгоре, отдолу и от двете си страни се пресичаше на чести интервали от други успоредни и напречни коридори с различна атмосфера, налягане и температура, които бяха смъртоносни за човека. Това бе направено с цел да се улесни придвижването на лекарите в случай на спешност, защото да се обиколи от край до край Болницата в защитен костюм бе не само неудобно, но и бавно. Установи се, че е много по-практично лекарите да се преобличат в необходимия за всеки отделен случай защитен костюм отвън, пред самия вход на отделението, така както бе направил Конуей.
Като си припомни разположението на коридорите в сектора, Конуей се сети, че има и пряк път, който водеше до студенокръвните му пациенти — ако минеше по пълния с вода коридор, който излизаше при чалдърската операционна зала, оттам през люка на хлорното отделение на иленсите ПХТЙ и се изкачеше още две нива нагоре, той щеше да се озове в метановото отделение. Ако минеше по този път, щеше да постои в топлата вода още малко, а на него определено му беше студено.
В хлорното отделение един почти оздравял ПХТЙ прошумоля край него върху покритите си с игли ципести израстъци и на Конуей ужасно му се прииска да си побъбри с него. С мъка си наложи да продължи нататък.
Защитният костюм за един ГБГЖ като самия него при посещение в метановото отделение представляваше всъщност малък подвижен танк. Отвътре той бе снабден с радиатори, за да не умре лекарят от студ, а отвън с охладителна система, за да не може излъчващата се топлина да обгори мигновено пациентите, за които и най-слабата доза радиация или дори светлинно излъчване бяха смъртоносни. Конуей нямаше представа на какъв принцип работи сканиращото устройство, което използуваше при прегледите си — това знаеха единствено онези смахнати същества с инженерните ленти, — нов едно бе сигурен — то не работеше с инфрачервени лъчи. Дори те бяха твърде горещи за пациентите.
Докато работеше, Конуей включи радиаторите и макар че започна да се облива в пот, все така му беше студено. Изведнъж го обхвана страх. Ами ако се беше заразил от някаква болест? Когато се озова отново навън, на чист въздух, той огледа миникомпютъра, имплантиран отвътре над китката му. Пулсът, дишането и хормоналният му обмен бяха нормални с изключение на незначителните отклонения, предизвикани от уплахата, а и в кръвта му нямаше никакви чужди тела. Какво ли все пак ставаше с него?
Конуей привърши по възможно най-бързия начин визитациите си. Отново се почувствува объркан. Ако собственото му съзнание си правеше с него лоши шеги, той щеше да вземе необходимите мерки и да оправи работата. Очевидно това имаше някаква връзка с внушената му телфска касета. O’Мара бе споменал нещо за нея, но в момента Конуей не можеше да си спомни точно какво. Той трябваше да отиде незабавно в Информационната зала, без значение дали O’Мара е там или не.
Насреща му се зададоха двама въоръжени Монитори. Конуей съзнаваше, че трябва да изпита към тях обичайната си враждебност и освен това да бъде потресен от факта, че ходят въоръжени из Болницата, и той не скри тези си чувства. Но същевременно изпита и желанието да ги потупа по гърба и дори да ги притисне в обятията си: толкова много му се искаше да е сред хора, да разговаря с тях, да обменя мисли и впечатления, само и само да не се чувствува така ужасно самотен.Когато се изравниха с него, Конуей с мъка успя да смотолеви едно колебливо „Здравейте“. Никога през живота си той не бе заговарял пръв на Монитор.
Единият от Мониторите леко се усмихна, другият кимна. И двамата го изгледаха учудено през рамо, като го задминаха, защото зъбите му тракаха неимоверно силно.