Ръката на началник-сектора посегна да изключи копчето за запис. Гласът му постепенно се сниши и придоби зловеща нотка:
— И чувай, O’Мара, ако само допуснеш да се случи нещо лошо на малкото, ако изобщо нещо му се случи, Мониторите дори няма да си губят времето да те съдят.
Скритият в тези последни думи намек бе ясен, помисли си с раздразнение O’Мара, когато началник-секторът си отиде — той бе осъден да съжителствува с този жив половинтонен танк за период от време, който, колкото и къс да беше, щеше да изглежда цяла вечност. Всеки знаеше, че да оставиш хъдлърит в космоса бе все едно да изкараш навън някое куче за през нощта — нищо лошо не можеше да му се случи. Но това, което хората знаеха, и това, което чувствуваха, бяха две съвсем различни неща, а тук O’Мара имаше работа с най-обикновени, скромни, свръхсантиментални и много сърдити строители.
Когато преди шест месеца дойде на строежа, O’Мара откри, че отново е обречен да върши работа, която макар и важна сама по себе си, не го задоволяваше и бе далеч под способностите му. Откакто бе завършил училище, животът му представляваше низ от подобни препятствия. Завеждащите личен състав не можеха да повярват, че един млад човек с подобни ъгловати черти и толкова огромни рамене, та сгушената между тях глава изглеждаше малка като на умствено недоразвит, бе способен да се интересува от такива изтънчени науки като психология и електроника. Бе заминал за космоса с надеждата, че там нещата ще бъдат различни, но остана разочарован. Независимо от упоритите му усилия по време на конкурсите да направи впечатление със солидните си познания, членовете на комисиите биваха дотолкова смайвани от силата на мускулите му, че дори не го изслушваха и молбите му неизменно се резолираха: „Годен за тежък физически труд.“
Като постъпи на този строеж, той реши да оползотвори по-пълноценно перспективата за поредната си досадна и неприятна работа — реши да стане ненавиждана личност. Сега обаче му се искаше усилията му да се превърне в ненавиждана личност да бяха имали по-скромен успех.
Сега повече от всякога той се нуждаеше от приятели, а нямаше нито един.
Острият, проникващ навсякъде мирис на хъдлъритската смес върна мислите му от безрадостното минало към още по-неприятното настояще. Нещо трябваше да се направи, и то спешно. O’Мара бързешком се напъха в лекия си космически костюм и излезе през външния люк на камерата.
II
Квартирата му се намираше в малък монтажен блок, който един ден щеше да образува операционната зала, хирургическото отделение и съответните складови помещения на болничния сектор с ниска гравитация за пациенти МТХК. Две малки стаи, свързани с коридор, бяха осигурени с постоянно атмосферно налягане и снабдени с гравитационни решетки, за да могат да бъдат ползувани от O’Мара, а останалата част от блока си оставаше безвъздушна и безтегловна. Той бродеше из къси недовършени коридори, чиито краища зееха към космоса, и се взираше в голите ъглови помещения, покрай които минаваше. Навсякъде из тях се виждаха положени тръбни системи и полусглобени машинарии, за чието предназначение човек трудно можеше да се досети, без да вземе Информационна касета МТХК. Ала всичките помещения, които огледа, бяха или твърде малки, за да поберат хъдлърита, или пък едната им страна бе открита към космоса. O’Мара изруга сдържано, но от душа, спусна се към един от назъбените краища на малкото си владение и се огледа наоколо.
Отгоре, отдолу и навсякъде встрани от него, на разстояние от десет мили се носеха плавно части от болницата, които се виждаха само благодарение на ярките сини светлини, кацнали отгоре им като предупреждение за корабния трафик в тази зона. Картината донякъде напомняше ядрото на кълбовиден звезден рой, помисли си O’Мара, и бе твърде красива, ако човек имаше настроение да й се наслаждава. Той нямаше, защото на всеки един от тези монтажни блокове имаше дежурни лъчеви оператори, поставени там, за да отклоняват секциите, които заплашваха да се сблъскат. Ако O’Мара изведеше малкото навън дори само за да го нахрани, те щяха да видят и да докладват на Какстън.
Поел обратния път, той си помисли с отвращение, че единственото решение оставаха запушалките за нос.
Вътре в камерата O’Мара бе приветствуван от гръмогласен рев. Той се разнасяше на протяжни нестройни приливи, с малък интервал помежду им, достатъчен, за да накара човек да изтръпне от ужас в очакване на следващия. Огледът установи оголени ивици от кожа, прозиращи през нанесения хранителен слой — следователно невръстното съкровище бе отново гладно. O’Мара отиде за пръскачката.