Конуей продължи да обяснява, че в първоначалните стадии на лечението не е бил уверен в своята теория, но не бил и достатъчно разколебан, за да се вслушва в съветите на Манън или Торнастър. Той бил вече решил, че състоянието на пациента е нормално или поне сравнително нормално и най-добрият курс на лечение бил да не се предприема нищо. Както и бе постъпил.
— Но нашата Болница се гордее с това, че в нея се върши всичко възможно за доброто на пациента — продължи Конуей — и аз не можех да си представя, че д-р Манън, вие или който и да било друг ще стои със скръстени ръце, докато пациентът очевидно умира. Може би някой щеше да приеме теорията ми и да се съгласи с прилагането й, но как можех да бъда сигурен в това? А ние трябваше да излекуваме този пациент, защото не знаехме към каква раса принадлежи…
— Добре, добре — намеси се O’Мара, като вдигна ръце. — Вие сте гений, докторе, или нещо от този род. А сега какво?
Конуей потри брадичката си и каза замислено:
— Трябва да си припомним, че пациентът се е намирал на борда на космическа линейка, така че вероятно нещо с него не е било в ред. Той беше твърде отпаднал, за да излезе сам от какавидата си, и трябваше да му се помогне. Може именно тази слабост да е била заболяването му. Но ако е било нещо друго, Торнастър и неговите сътрудници ще успеят да го излекуват сега, когато успяхме да установим връзка с планетата му и можем да получим съдействие.
— Ако само — продължи той внезапно разтревожен — нашите предишни опити да го успокоим не са му причинили някакво душевно разстройство. — Той включи транслатора, прехапа устни и се обърна към пациента:
— Как се чувствувате?
Отговорът бе кратък, но конкретен. Такъв отговор можеше да стопли всяко лекарско сърце:
— Гладен съм — каза пациентът.