Реших да бъда искрен до край. Разказах му всичко надлъж и нашир. Признах, че всичко това може би звучи малко глупаво.
Полковникът, обаче, съвсем не го намери за глупаво.
— И Вие лично какво мислите за тази работа? — попита той.
— Не знам. Може би идват от космоса. А може би…
Той кимна утвърдително.
— От доста време ни е известно, че кацат на Земята, но за пръв път умишлено привличат вниманието върху себе си.
— И какво искат, според вас, полковник? Какво целят?
— Бих искал да знам.
След това продължи със спокоен глас.
— Разбира се, ако решите да напишете нещо за разговора ни, аз просто ще го отрека, и вие ще изпаднете най-малкото в неловко положение.
Може би щеше да сподели още нещо, но телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и разбрах, че търсят полковника.
— Да — каза той, и сетне замълча. Видях, че леко побледнява. Накрая затвори слушалката.
Не изглеждаше добре.
— Какво се е случило, полковник?
— Обадиха ми се от летището. Преди малко се случило нещо. Онези се появили изневиделица и нахълтали в самолета. Почистили го основно и го лъснали отвътре и отвън като коледна играчка. Моите хора не успели да реагират, просто стояли и наблюдавали.
— Та в това няма нищо лошо, полковник. Решили са да проявят добрите си чувства към вас.
— Това е само половината от историята. Когато приключили с чистенето, изрисували едно духче на носа на самолета.
Това бе всичко, което стана известно за добрите духове. Почистването на самолета на полковника всъщност бе единствената им публична проява. Тя се оказа достатъчна за постигането на целта им, ако публичността беше тяхната цел. Един от редакционните фотографи, смотаняк на име Чарлз, иначе неоткриваем, когато трябва да се яви на мястото на някое произшествие, онази сутрин бил на летището. Не трябвало да бъде там, било му възложено да снима някакъв пожар, който за щастие се оказал малък и бил потушен бързо. И той самият не успя да обясни кое го е накарало да отиде на летището. Така или иначе, се бе озовал там и бе успял да фотографира добрите духове, лъскащи самолета. При това бе направил не една, а цели две дузини снимки — бе изразходвал цялата си лента за тях. Отгоре на всичко ги бе заснел с телеобектив, този ден го сложил по погрешка в чантата си, иначе не го носел. След този случай той вече никога не излизаше без телеобектив, но, доколкото ми е известно, след това не е имал случай да го ползува.
Фотографиите бяха страшни. Най-добрите отидоха на първа страница, а останалите на следващите две. „Асошиейтед Прес“ купи правата им, разпространи ги и редица други вестници също ги поместиха преди Пентагонът да се усети и да сложи край на цялата история. Независимо от Пентагона, снимките бяха публикувани и вредата — или no-скоро ползата — от тях вече бе станала необратима.
Предполагам, че ако полковникът бе научил нещо за тези снимки, по всяка вероятност щеше забрани да ги публикуваме или дори да ги конфискува. За съществуването на снимките научихме едва след като полковникът бе напуснал града и навярно вече се бе завърнал във Вашингтон. Чарли някъде се забавил — вероятно в някоя бирария — и се появи в редакцията късно следобед.
Когато разбра за това, Дж. Х. започна да се разхожда из стаята, да си скубе косите и да заплашва Чарли с уволнение. Някои от нас го успокоиха и той се прибра в кабинета си. Успяхме да поместим снимките в най-късното си вечерно издание и да ги подготвим за сутрешното. Дни след това разпространителите се оплакваха от преумора.
На следващия ден, след като всеобщата възбуда започна да затихва, отидохме с Лепката на ъгъла да изпием по питие. Дотогава той не ми бе особено симпатичен, но самият факт, че ни бяха уволнили заедно, създаде своеобразна дружеска връзка между нас. Освен това, той не бе чак толкова лош човек.
Барманът Джо продължаваше да гледа страдалчески.
— Духовете са виновни — каза, и ги описа по такъв, какъвто нито едни от нас не би използвал за добър дух. Решили са да ощастливят всички и сега на никого не му се пие.
— Не си прав, Джо. Мен не са ме ощастливили с нищо — възрази Лепката.
— Защо? Нали те върнаха на работа?
— Марк — рече той тържествено, като си наля още едно питие, — вече не съм сигурен дали съм щастлив от това или не.
Навярно щяхме да продължим с пиенето и с размислите за живота, ако междувременно не се бе появил Лайтнинг, най-пъргавото момче от редакцията.
— Господин Латроп, търсят ви по телефона.
— Ами хубаво.
— Обаждат се от Ню Йорк — каза момчето.
За пръв път в живота си напусках кръчма така бързо, че забравих да си допия питието.