— Добро утро, госпожо — рекох й. — Аз съм от вестник „Трибюн“. Може ли да вляза да поговорим?
Дори и не си направи труда да ми отговори. Погледна ме за миг и хлопна вратата. Трябваше да предположа, че ще се получи така.
Обърнах се, слязох по стъпалата и тръгнах по тревната площ към градинаря. Забеляза ме едва, когато стигнах до него. Щом ме видя, лицето му светна, остави греблото и седна на количката. Предположих, че се е зарадвал, задето намери повод да си почине.
— Здрасти — казах.
— Денят си го бива — отвърна.
— Прав сте.
— Говорете малко по-високо, че нищичко не чувам рече.
— Жалко за госпожа Клейборн.
— Да, да. Наблизо ли живеете? Не си спомням да съм ви виждал.
Кимнах утвърдително. Не го излъгах кой знае колко. Живеех на трийсетина километра оттук.
— Тя бе приятна стара дама — каза градинарят. — Работя тук почти от петдесет години. Бог се смили над нея, като я прибра.
— Предполагам, че сте прав.
— Краят й бе много мъчителен — поясни.
Старецът седеше на есенното слънце, поклащайки глава, и успях да чуя как мислите му се връщат петдесет години назад. Сигурен съм, че за миг бе забравил за моето присъствие.
— Сестрата каза нещо странно — каза старецът, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Нищо чудно и да си го е въобразила. Била е уморена, нали ме разбирате?
— Чух нещо такова — окуражих го аз.
— Сестрата я оставила сама само за минута и се кълне, че когато се върнала в стаята имало нещо. Измъкнало се през прозореца, когато влязла. Било твърде тъмно, за да успее да го разгледа както трябва. Казах й, че си е въобразила. И все пак, в света стават странни неща. Неща, които не познаваме.
— Нали нейната стая е онази ей там? — посочих неопределено към дома. — Спомням си, че преди години…
Старецът изцъка с език, уловил ме в грещка.
— Нейната стая е в ъгъла, ей тази там… Бавно се изправи и отново взе в ръце греблото.
— Радвам се, че си поговорихме — казах. — Виждам, че имате много хубави цветя. Може ли да ги разгледам?
— Ами разгледай ги. И без това до седмица сланата ще им види сметката.
Започнах да се разхождам из двора, като се ненавиждах за това, което правех. Уж оглеждах цветята, но всъщност се стремях да се доближа до ъгъла на къщата, който ми бе посочил.
Под прозореца на стаята имаше леха с жалки на вид петунии. Приведох се и си дадох вид, че се възхищавам от тях, но всъщност търсех следи от някой, скочил от прозореца.
Не вярвах да намеря такива следи, но ги имаше.
На едно място с рохкава пръст, незакрито от петуниите, имаше отпечатък на крак. Е, може и да не бе на човешки крак, но определено бе отпечатък. Приличаше на следа от патица, само че ако се съдеше по размерите му, тя трябваше да е едра колкото голямо куче.
Все още приведен, продължих да се вглеждам в следата и усетих как по гърба ми полазват тръпки. Изправих се и си тръгнах, като с големи усилия си наложих да вървя бавно, макар и тялото ми да ме призоваваше да бягам.
След като излязох от двора наистина побягнах.
Веднага потърсих телефон и открих един в аптеката на ъгъла. Набрах номера едва след като възстанових нормалното си дишане.
— Е, и какво откри? — изрева Лепката.
— Не знам — казах. — Може би нищо. Кой е бил лекарят на госпожа Клейборн?
Лепката ми съобщи името и му поисках и името на медицинската сестра. Той ме попита откъде по дяволите би могъл да знае и затворих слушалката.
Отидох при доктора и той ме отпрати.
През останалата част от деня издирвах сестрата. Когато най-сетне я открих, и тя ме изгони. Всичката работа, която бях свършил през деня, не доведе до нищо.
Прибрах се в редакцията късно следобед. Бил Лепката ме подхвана още от вратата.
— Кажи какво откри?
— Нищо — отговорих. Нямаше никакъв смисъл да му разказвам за следата под прозореца. До този момент вече бях започнал да се съмнявам дали не ми се беше привидяла, всичко изглеждаше толкова невероятно.
— Имаш ли представа какви размери може да достигне една патица? — попитах го.
Той изръмжа нещо и се върна към заниманията си.
Погледнах към списъка със задачите за следващия ден; видях, че пак ми бе възложена градската хроника и „Обади се в университета на д-р Томас — магнетизъм“.
— Какво означава означава? — попитах. — Каква е тази история с магнетизма?
— Човекът се занимава от години с магнетизъм — отвърна Лепката. — Разбрах, че скоро щял да разгласи нещо голямо. Чух го от достоверен източник.
Отново достоверен източник. Новата задача ми се видя не по-надеждна от предишните.
Освен това не обичам да интервюирам учени. Най-често това са мнителни хора, които гледат отвисоко на журналистите. Шансът един журналист да има по-големи доходи от техните е десет към едно, като при това той си върши работата, без да вдига голяма шумотевица.