Видях, че Джо Ан се гласи да си тръгва за вкъщи, така че отидох при нея и я попитах как върви работата.
— Имам чувството, че става нещо странно, Марк. — Ако ме почерпиш едно питие, ще ти го обясня.
Отидохме до ъгъла и седнахме в едно отдалечено сепаре.
При нас дойде Джо и започна да се оплаква от бизнеса, което бе необичайно за него.
— Ако не бяхте вие, момчетата и момичетата от вестника, да съм се прибрал у дома, както вече са се прибрали всичките ми клиенти. Щом не ги виждам тук, няма как да не са си у дома. Можете ли да си представите нещо по-гадно от това след работа направо да се прибереш в къщи?
Отговорихме, че не можем да си представим. В знак на благодарност за проявеното разбиране той забърса масата с кърпа, нещо, което не бе правил никога преди.
Донесе напитките и Джо Ан започна да ми разказва за старата дама и за стотния й рожден ден.
— Беше ужасно. Седеше си жената в люлеещия се стол в пустата дневна, люлееше се напред-назад бавно и спокойно, както го правят възрастните жени. Поздрави ме, усмихна ми се мило и ме представи на приятелите си.
— Много хубаво — казах. — Имаше ли много хора?
— Там е работата, че в стаята нямаше жив човек. Щях да се задавя с питието си.
— Но нали каза, че те представила…
— Представи ме на празните кресла.
— Боже мой!
— Всичките бяха покойници — каза.
— Ако обичаш, сега ми обясни…
— Тя каза „Госпожице Еванс, искам да ви представя моята стара приятелка госпожа Смит. Живее на нашата улица. Още си спомням деня, в който се засели в нашия квартал. Това беше през 1933 година и времената бяха трудни, повярвайте ми“. Сетне продължи да бърбори, както си бърборят старите жени, а аз стоя там, гледам празното кресло и се чудя какво да правя. И Марк, не знам дали постъпих правилно или не, но казах „Добър ден, госпожо Смит, приятно ми е да се запозная с вас“. И знаеш ли какво се случи тогава?
— Откъде да знам? Кажи.
— Старата дама каза съвършено спокойно, сякаш ставаше дума за нещо напълно естествено „Знаете ли, госпожице Еванс, госпожа Смит почина преди три години. Нали е много мило от нейна страна, че се отби да ме види?“
— Правила си е майтап с теб. Някои от тези дъртаци понякога много нахитряват.
— Не вярвам да се е шегувала с мен. Представи ме на още шест или седем души, все покойници.
— Добре, тя е мислела, че са там, и й е било приятно. Нали това е важното?
— Беше наистина ужасно — отвърна Джо Ан. Изпихме още по едно, за да разсеем ужаса.
Джо все още не се бе изприказвал.
— Виждали ли сте подобно нещо? Можеш да гърмиш тук с топ, без да нараниш никого. По това време хората обикновено изпълваха целия бар и даже смятаха, че ще е скучно, ако някой не се сдърпа с някого. Е, иначе знаете, че заведението е порядъчно.
— Така е, Джо — казах. — Седни да изпиеш нещо с нас.
— По начало не би трябвало да го правя. Един барман не бива да пие, когато е на работа, но се чувствам толкова зле, че ще приема поканата ви.
Отиде при бара, взе оттам бутилка и чаша и изпихме още по няколко.
Той обясни, че заведението, разположено на кюше, винаги се радвало на много клиенти. Никога не оставало празно, като най-големи приливи от хора имало по пладне и привечер. Но от шест седмици насам бизнесът започнал да запада и в момента оборотът бил близо до нулата.
— Из целия град е същото — каза. — Къде малко по-добре, къде по-зле. Моята кръчма е една от най-пострадалите. Не знам какво им става на хората.
Отговорихме, че и ние не знаем. Оставих пари за напитките и избягахме.
На улицата попитах Джо Ан дали иска да вечеряме заедно, но тя отговори, че тази вечер се събирала с партньорите си по бридж. Закарах я у тях и се прибрах у дома.
В редакцията често се шегуват с мен, че живея далеч от града, но на мен това ми е приятно. Наемът за къщичката ми не е голям и при всяко положение тя е за предпочитане пред две стаи в треторазряден хотел, единственото, което можех да си позволя, ако живеех в града.
След като вечерях с бифтек и пържени картофи, отидох на кея, взех лодката и загребах навътре в езерото. Известно време погледах светещите прозорци на заобикалящите ме къщи и се насладих на звуците, които никога не се чуват през деня — плуването на видрите, тихите крясъци на патиците и случайните плясъци на риби, скачащи над повърхността.
Времето стана хладно и след малко, когато започнах да греба отново към кея, мислех, че преди началото на зимата предстоеше да свърша доста неща. Преди всичко трябваше да насмоля и боядисам лодката. На самата къщичка една боя също нямаше да навреди, стига да ми останеше време за това. На два прозореца трябваше да се сменят стъклата, а всички останали се нуждаеха от маджун. Трябваше да се сменят и някои от тухлите на комина, пострадал от буря, и да се уплътни входната врата.