Чувствах се глупаво, когато се изправих и казах „Благодаря ти, Дж.Х. Много е мило от твоя страна“.
Тъкмо тези думи и се очакваха от мен. Това бе ритуал.
Стисна ме за ръката, положи другата си върху рамото ми, след което силно стисна едновременно и двете. Кълна се, че се просълзи, когато продължи: „Все така си гледай работата, Марк. Няма и за миг да съжаляваш за това. Може да не ни личи винаги, но ние високо ценим добрата работа и лоялността и следим как се развиват нашите хора“.
След това се освободи от мен като от горещ картоф и тръгна да поздравява останалите.
Седнах на мястото си и реших, че целият ми ден е вече провален. Ако изобщо заслужавах някаква похвала, никак не ми се искаше тя да бъде тъкмо за градската хроника. Тя бе пълна с глупави истории. Това го знаех. Знаеха го и Лепката и всички останали. Никой не ме укоряваше за калпавите репортажи, защото в тази рубрика те не можеха да бъдат други. Но и никой не ме хвалеше за тях.
Освен това имах неприятното чувство, че старият Дж. Х. по някакъв начин бе научил за молбите за назначаване на работа, които бях изпратил в половин дузина вестници, и че с тези любезни думи по свой начин ме предупреждаваше да внимавам в картинката.
Непосредствено преди обяда при мен дойде Стив Джонсън, който освен всичко, с което го товареше Лепката, се занимаваше и с медицинската хроника. Държеше пачка изрезки от вестници в ръката си и бе разтревожен.
— Много ми е неудобно, Марк, но би ли ми направил една услуга?
— Готово, Стив.
— Възложиха ми репортаж за една операция, но няма как да отида в болницата. В същото време трябва да бъда на летището, за да взема едно интервю.
Остави изрезките върху бюрото ми.
— Всичко е описано тук.
След тези думи излетя за интервюто.
Взех изрезките и ги прочетох от начало до край. Историята бе сърцераздирателна.
Едно дребосъче на три години трябваше да бъде подложено на сърдечна операция. Подобни операции бяха извършвани един или два пъти преди и то само в известните болници от източното крайбрежие. При това никога на тригодишен пациент.
С неудоволствие вдигнах слушалката и набрах номера на болницата. Бе ми съвсем ясно какъв отговор ще получа.
Винаги си имаш неприятности, когато се опитваш да получиш някаква информация от болничния персонал. Държат се с теб, сякаш са кристално чисти същества, а ти си малък мръсен помияр, който си вре муцуната там, където не му е работа.
Накрая успях да се свържа с човек, който ми каза, че момчето е добре и операцията е минала успешно.
Свързах се с хирурга, който я бе извършил. Изглежда, че го хванах в добро настроение, тъй като ми даде малко информация, която щеше да ми свърши работа.
— Поздравявам ви, докторе — казах, и той като ли малко се жегна от тези думи.
— Млади човече — отвърна той, — при подобна операция умението на хирурга е само един от факторите за успеха. Има и множество други фактори, които не са ничия заслуга. Изведнъж гласът му зазвуча уморено и уплашено. — Това, което се случи, бе чудо. Но не ме цитирайте — побърза да добави.
— В никакъв случай — уверих го.
След това се свързах отново с болницата и поговорих с майката на момчето.
Получи се хубав материал. Успяхме да го отпечатаме в следващото издание, където зае четири колони от лявата страна на първа страница. Лепката разреши да се отбележи и името ми.
След обяда отидох до бюрото на Джо Ан. Бе замаяна от напрежение. Лепката й бе хвърлил на бюрото програмата на една църковна конференция и Джо Ан, заета с встъпителния материал, внимателно изброяваше имената на всички оратори и членове на настоятелствата, както и дневния ред. По-неприятно занимание от това не може да има, дори е по-лошо от градската хроника.
Изслушах я със съчувствие и след това я попитах дали ще й останат някакви сили в края на деня.
— Вече се чувствам изцедена — каза.
— Попитах те, защото трябва да измъкна лодката на брега и ми трябва помощ.
— Марк, ако наистина си мислиш, че ще се впрегна като кон, за да тегля някаква лодка…
— Не е необходимо да теглиш. Може би ще се наложи само малко да придържаш. Ще я изтегля с макара, така че да мога по-късно да я боядисам. Трябва ми само някой да я придържа, докато аз я изтеглям.
Все още не бе напълно убедена, така че използвах допълнителна стръв.
— На отиване може да купим няколко рака. Ти си специалист в приготвянето им. Аз ще направя сос от сирене „Рокфор“ и ще…
— Добре, но няма да му слагаш чесън — каза.
Обещах да не слагам чесън и тя се съгласи да дойде. Така и не измъкнахме лодката от водата, защото се заехме с други неща.
След вечеря запалихме камината и се разположихме пред нея. Тя положи глава на рамото ми и двамата се почувствахме удобно и уютно.