— Де да беше станало, понеже Всемогъщият Бог ми се разсърдил!
Мери решила, че това е финалната му реплика. И наистина, Рой изглеждал мъртъв.
Но след десет секунди устните му отново потрепнали. Мери се навела, за да чуе какво шепне. До края на живота си тя щяла да бъде доволна, че не е пропуснала този миг.
— Ще ти кажа какво е човешката душа, Мери — промълвил Рой със затворени очи. — Животните нямат душа. Душата е тази част от човека, която разбира кога мозъкът му не функционира правилно. Винаги съм знаел това за себе си, Мери. Нямаше как да променя нищо, но винаги съм го знаел.
После той изплашил до смърт Мери и всички присъстващи, понеже седнал и ги погледнал с пламтящи, широко отворени очи.
— Донесете Библията! — наредил той с глас, който прогърмял из къщата.
За пръв път през цялото му боледуване ставало дума за нещо, свързано с официалната религия. Двамата с Мери не ходели на черква, не отправяли молитви дори при тежки обстоятелства, но някъде в дома им имало Библия. Само че Мери не знаела къде е.
— Донесете Библията! — отново казал той. — Жено, донеси Библията!
Дотогава той никога не се бил обръщал така към Мери.
И тя взела да търси Библията. Открила я в спалнята за гости, редом с „Пътешествие с Бигъл“ на Дарвин и „Разказ за два града“ на Чарлс Дикенс.
Седналият *Рой отново се обърнал към Мери с „жено“.
— Жено! — наредил й той. — Сложи ръка на Библията и повтаряй след мене. „Аз, Мери Хепбърн, тържествено давам обещания на любещия си съпруг пред смъртния му одър“.
Мери повторила. Тя очаквала (по-скоро, надявала се), че двете обещания ще се отнасят за нещо нелепо, да речем за завеждане на дело срещу правителството, и че ще се окаже невъзможно да изпълни което и да е от тях. Но това щастие не я сполетяло.
Първо трябвало да обещае, че ще направи всичко възможно да се омъжи повторно в най-скоро време, без да се отдава на хленч и самосъжаление.
Второто обещание било, че ще замине за Гуаякил през ноември и ще участва в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ заради двамата.
— Моят дух ще те съпровожда във всеки миг от пътуването — казал *Рой.
И издъхнал.
11.
Ако вместо да замисля самоубийство, Мери Хепбърн бе предпочела да подслушва, и бе допряла ухо до гардероба, тя щеше да чуе как си шепнат съседите. Но Мери нямала представа кой се е настанил редом, защото като пристигнала предишната вечер, не видяла никого, а оттогава не била излизала от стаята си.
Шушукането идело от *Дзенджи Хирогучи, компютърния гений, и от бременната му съпруга Хисако, преподавателка по икебана — японско изкуство да се подреждат цветя.
Съседи на Мери от другата страна били Сълини Макинтош, сляпата млада дъщеря на *Андрю Макинтош, и Казак, нейното зрящо куче, също от женски пол. Мери не чувала лай, понеже Казак никога не лаел.
Казак никога не лаел, не играел с други кучета, не проучвал източниците на интересни миризми и шумове, нито преследвал животни, които били естествена плячка за прадедите му, защото още докато бил малко кутре, човешките същества с големи мозъци му показвали омразата си и го лишавали от храна винаги, когато понечвал да стори нещо такова. Затова Казак отрано разбрал на каква планета живее: на нея естествените кучешки занимания били до едно противозаконни.
Отстранили половите органи на кучето, за да не го отвличат сексуални нужди. Тук ми идва да кажа, че в скоро време действащите лица в разказваната от мен история ще се сведат до един участник от мъжки пол и множество от женски пол, между които и тази кучка. Но поради операцията Казак всъщност вече не принадлежал към женския пол. И той вече бил излязъл от еволюционната игра, също като Мери Хепбърн, която нямало да завещае гените си на никого.
До стаята на Сълини и Казак, свързан с междинна врата, бил настанен похотливият баща на Сълини, финансистът авантюрист *Андрю Макинтош. Двамата с Мери Хепбърн можели много да си допаднат, понеже и той страстно обичал живота сред природата. Но те изобщо не се запознали. Както вече казах, *Андрю Макинтош и *Дзенджи Хирогучи били мъртви преди залез-слънце.
Между другото Джеймс Уейт получил стая на безлюдния втори етаж, колкото се може по-далече от другите гости. Мозъкът на Уейт го поздравявал, че изглежда безвреден и обикновен човек, но грешал. Хотелският управител заподозрял, че Уейт е мошеник.