И така нататък.
Последното бракосъчетание между човеци на Галапагоските острови, а значи и на Земята, било извършено през 23011 година на остров Фернандина. Днес никой вече няма представа какво значи сватба. Държа да споделя мнението си, че циничното отношение на „Мандаракс“ още в разцвета на тази институция е имало своето сериозно оправдание. Собствените ми родители се направили взаимно нещастни като се оженили, а Мери Хелбърн вече на стари години, на Санта Росалия, веднъж казала на косматата Акико, че вероятно тя и Рой са били единствената щастлива брачна двойка в целия Илиъм.
Причината бракът да бъде нещо толкова трудно в ония времена отново била същата, довела до толкова много други нещастия, а именно — свръхголемият мозък. Този обемист компютър можел да съхранява едновременно толкова много противоречиви мнения за толкова много различни въпроси, и да се прехвърля толкова бързо от мнение на мнение и от въпрос на въпрос, че един напрегнат разговор между съпруг и съпруга можел да завърши като ръкопашен бой между хора с превръзки на очите и летни кънки на краката.
Например съпрузите Хирогучи, които си шушукали оттатък гардероба на Мери Хепбърн, тъкмо тогава променили мнението си един за друг, за любовта, секса, работата, света и така нататък, и то със светкавична скорост.
В един миг Хисако си мислела, че съпругът й е голям глупак и че ще й се наложи да спасява и себе си, и носения от нея женски зародиш. В следващия миг обаче решавала, че той е блестящ ум, както твърдели всички, и че тя може вече да не се притеснява, понеже съпругът й ще ги измъкне от забърканата каша много лесно и много скоро.
От своя страна в един миг *Дзенджи я проклинал на ум, че е толкова безпомощна, че му тегне като камък на шията, а в следващия миг се заричал в случай на нужда да даде живота си за тази богиня и неродената й дъщеря.
Имало ли е някаква полза от такава променливост в чувствата, граничеща с лудост, в главите на животни, които трябвало да остават заедно поне толкова дълго, колкото да отгледат едно човешко дете — период, продължаващ около четиринайсет години?
Както мълчали, *Дзенджи неволно казал:
— Още нещо те безпокои.
Имал предвид, че извън кашата, в която се забъркали, нещо тревожело Хисако, и я тревожело от доста време.
— Не — отрекла тя.
Ето още една подробност за големите мозъци: с лекота вършели невъзможното за „Мандаракс“, а именно — безспирно лъжели.
— Последната седмица забелязах, че нещо те безпокои — повторил той. — Защо не го споделиш с мене? Кажи какво има.
— Няма нищо — рекла тя.
Кой би искал да преживее четиринайсет години с такъв компютър, та никога да не е сигурен дали чува истина, или лъжа?
Двамата разговаряли на японски, а не на идиоматичния американски английски отпреди милион години, който аз използвам в своя разказ. Междувременно *Дзенджи нервно си играел с „Мандаракс“ и без да иска го настроил така, че целият разговор бил превеждан на езика навахо.
— Ще ти призная — съгласила се накрая Хисако, — че един следобед в Юкатан докато бяхме на „Ому“ — а това била яхтата на *Макинтош, дълга сто метра — аз си играех с „Мандаракс“. В момента ти се беше гмурнал да търсиш потънали съкровища.
Наистина, *Макинтош карал *Дзенджи да се занимава с това, макар че компютърният гений почти не можел да плува, и *Дзенджи се гмуркал на четирийсет метра дълбочина до един потънал испански галеон, откъдето вадел счупени чинии и гюллета. *Макинтош карал и сляпата си дъщеря Сълини да се гмурка със завързано за дясната й ръка и десния крак триметрово найлоново въже.
— Случайно открих, че „Мандаракс“ може да прави нещо, за което ти не ми беше казал — продължила Хисако. — Искаш ли да отгатнеш какво?
— Не, не искам — възпротивил се *Дзенджи. Сега бил негов ред да лъже.
— Оказа се, че „Мандаракс“ е много добър учител по икебана — казала Хисако.
А тя много се гордеела тъкмо с тази своя способност, разбира се. И достойнството й било силно накърнено от откритието, че една черна кутийка не само че учи същото като нея, но може да го върши и на хиляда различни езици.